Бележки за размисъл

Един българин се осмели да удари с чук по надписа на паметника на съветската армия в София. Неговото име е Светозар Раянов. Кой е той и какви са неговите възгледи е описано в материала на Теодор Дечев. Някои среди у нас заклеймиха акта като вандализъм, други твърдо го подкрепиха. И точно тук възниква екзистенциалния въпрос: “Как трябва да се постъпи с надпис, представляващ историческа лъжа, която определени фактори се опитват да увековечат като утвърдена истина и за целта са й изградили паметник?“. Паметник, на който хората, славещи комунистическата диктатура, изпитващи и днес непресъхваща любов към някогашните господари от Кремъл, поднасят цветя, а останалите го разглеждат като национален позор, олицетворение на окупацията и искат неговото премахване. Паметник, явяващ се символ на разделението не само по прочита на историята, но и по въпроса: „Коя е посоката, по която трябва да поемем в бъдеще и какво общество трябва да съградим?“.

И тук изникват следващите питания:“ Къде е мястото на този паметник и какъв символ трябва да има в центъра на столицата на независима България?“. Преди 12 години, когато в подстъпите на поредната предизборна кампания подобни теми добиха актуалност от БСДП в съвместна декларация с партньорите от РДП предложихме едно цивилизовано решение. Паметникът на съветската армия да бъде преместен в музей на социалистическото изкуство, а на негово място да се изгради архитектурен комплекс на българската слава. В центъра му да стои монумент на създателя на българската държава кан Аспарух, какъвто в нашата столица няма, а редом с него статуи, напомнящи за стореното от кан Тервел – спасителя на християнска Европа, кан Крум – законодателя, кан Омуртаг – строителя, княз Борис-Михаил – покръстителя, цар Симеон – воина-книжовник и  т. н. /Текстът на декларацията от 31.01.2011 г. може да се прочете тук : https://www.bsdp.bg/document/?document_id=447. /. Тогава някои „сини“ кандидати за общински съветници харесаха идеята и дори си присвоиха авторството, пък сетне ги избраха и забравиха. И така до следващата им кампания, когато отново обещанията и лозунгите замениха действията. А проблемът остана.

Казват, че историята се пишела от силните на деня и се променяла винаги в тяхна изгода. Вярно е също, че една лъжа, повторена многократно, постепенно се превръща в истина. Особено както в нашия случай, ако зад нея застанат разни титулувани „експерти“ и набедени обществени „авторитети“. За случващото се по темата у нас важи и правилото, че с историческата неистина се търси овладяване на миналото, за да се налагат възгледи, да се утвърждават позиции в настоящето и чертаят посоките на бъдещето. Към това се налага да прибавим, че за съжаление в България е пълно с журналисти, които със самочувствие демонстрират своята историческа неграмотност, защото намират пазар да я търгуват.

Какъв е изходът от ситуацията, в която мнозина ще намесят морални критерии и призиви да се съхрани спомена за „миналото“? Дали пък той не е в една перифраза на възрожденския стих на Чинтулов: “Докле е мъничка змията, елате да се съберем, с чук да й строшим главата, свободни да се назовем“. Тогава се е търсила искрата, която да запали огъня в душите. А може би от такава искра се нуждаем и днес?!

27.02.2023 г
Йордан Нихризов