|
Българската кауза
„Съединението прави силата” е девизът, изписан върху сградата на българския парламент. С мисълта за него ние сме постигнали самостоятелно едно от най-големите си завоевания в най-новата ни история – Съединението на Княжество България с Източна Румелия, показвайки на Великите сили от онова време, че наложения диктат от Берлинския конгрес няма нищо общо с народната воля. За съжаление синдромът на разделението е заработил твърде бързо и в спор трябва ли и до колко за се съобразим с волята и интересите на тези, които сме зовели наши освободители, се отворил път на едно противоборство между довчерашни съратници по оста русофили – русофоби. И едните и другите са били радетели за национално самоопределение, но са имали различно отношение по въпроса за демонстрираните руски имперски амбиции на Балканите, което в крайна сметка ги изправило едни срещу други като участници в преврати, контрапреврати и бунтове.
Няколко десетилетия по-късно въпросните освободители решават да ни „освободят” повторно, този път от самите себе си, както и от правото ни да действаме и мислим самостоятелно. По новата доктрина, наложена от Москва, всички бяхме обявени за равни, но едни се занимаваха с ръководната роля, а други в своето мнозинство попълваха редиците на ръкопляскащите и подкрепящи „прогресивните идеи” и се наричаха народни маси. Гербът на сградата на Народното събрание бе сменен, но девиза остана, може би за да демонстрира някаква приемственост на новата фасадна демокрация с несбъднатите въжделения.
Тази тоталитарна трагикомедия слезе от сцената през 1989 г. и обществото ни уж се насочи единно към съвременните европейски ценности. Много скоро, обаче стана ясно, че там, в Западна Европа, над принципите на Френската революция поставят тези на римския император Веспасиан, разбрал още в древността как парите не миришат. Така старата червена номенклатура набързо се сдоби с индулгенции и за има-няма три петилетки се превърна в съвременната наша олигархия. У нас по това време мощно си прокарваше път ново разделение по направление „леви” – „десни”. Много често то бе дублирано с етикет „ комунисти”- „антикомунисти” или „червени” и „сини”, без някой да се замисля, в чии ръце аджеба се натрупва ресурса, водещ се до вчера като общонароден и дали в челните редици на заклинателите срещу комунистическата идеология не са нейните най-върли бивши творци и пропагандатори. Ако перефразираме известна народната поговорка, в годините, когато едни възторжено се готвеха за сватба, други, надувайки медийната свирка с компромати и бляскави обещания им наточиха брадва. Накрая нарекоха този процес „преход” и взеха да спорят дали той някога ще свърши или ще се превърне в роднина на някогашното „светло бъдеще”, вечно отлагано за векове напред.
Докато се нижеха полемиките дойде днешния ден, гдето хем се водим граждани на Обединена Европа, хем не ни личи, а мирисът от европейския полъх съвсем се загуби. Практиките започнаха все повече да напомнят на недавнашното ни минало, понеже диригентската палка се оказа в ръцете на анонимно задкулисие, което с удоволствие се подсмиваше и потриваше ръце, гледайки как разни протестни групи се щурат в хаоса, задавайки си модния въпрос:”#Кой?” Е, за да разрешат гатанката някой от активно питащите можеха просто да застанат пред огледалото и да се запознаят с отговора, но това е друга тема. Важното е, че докато нашите представители в новите институции все по-често по-навик се кланят на новите началници, срещу обещания да осигурят личното им светло бъдеще, на родна земя отново изгря разделението от преди век между „русофили” и „русофоби”. В битката са включени вече нови методики и технологии и тя не е толкова открито кървава, както по онова време, но е далеч по-яростна, защото в нея водещи са икономическите благини за разлика от някога. На последно място, разбира се, в словесната баталия стоят интересите на България. Някои, дори и измислиха наименование - хибридна война. Може би са прави в определението, ако се има предвид, че участниците в нея са очевидно идейни хибриди. Това личи по факта, как прононсирани националисти произнасят гръмогласни речи под развети чужди знамена, а оценките на мастити наблюдатели и експерти към лидерите на един специфичен клон от българския политически живот, известен с родословните си корени в бившата Държавна сигурност се сменят диаметрално противоположно след произлезлия сблъсък между тях. Та, ако се запитаме: „Чий е интереса на тази битка?”, сигурно ще го открием в някоя по-близка или далечна нам страна, с чиито фирми и фондации съответните субекти на разгаряната конфронтация имат договор за финансиране. Нищо ново под слънцето, като се има предвид колко дълго сме възпитавани да бъдем в услуга на Големия брат, а и се оказва, че не трудно да го сменим и пак да демонстрираме верността си.
В този смисъл възниква въпросът:”Каква може да бъде българската кауза и ще се намерят ли у нас хора за нейна защита?” Преди 150 години по времето на нашето Възраждане просветените умове са наложили идеята за национално самоопределение. Когато тя станала факт, последвалите исторически събития и интересите на Великите сили довеждат до нов идеал, обединяващ българина – националното обединение. Тогава за участие в битката за постигането му емигрантите с ентусиазъм са се връщали в Родината. Днес образованите българи плашат с Терминал 2 на аерогарата. Очевидно времето, през което радетелите на някогашната национална кауза стояха заклеймени като шовинисти и врагове на прогреса в името на чужди интереси е дало своя отпечатък.
Можем ли в днешни дни да вдигнем глава и да заявим, че искаме да бъдем достойни граждани на Обединена Европа? Най-простият отговор е навярно, че ако искаме да имаме бъдеще като народ трябва да го сторим. На първо място е нужно да се откажем от дребните хитрости да бъдем безропотни изпълнители на чужди съвети, за да могат умниците, които ни ги проповядват да прелитат от Запад и след като напълнят гушите да отлитат на Изток. Да покажем, че имаме чест и достойнство да правим верния избор, за да не се превръщаме в отрицателния пример, с който хокани и притискани ще заемаме вечно последното място в европейските класации, комбинирано с намека, че са ни взели и ни търпят по милост. Да, за това трябва единна кауза, около, която съединението да направи силата и да отвори път към нови хоризонти. Нужен е още и разума и разбирането, че личното спасение е всъщност бягството, което разгаряната злоба може бързо да застигне. Всяка стъпка на едно общество в налагането на принципите на справедливостта е крачка по пътя на неговото издигане и благоденствие, а ако тя се превърне в ясна цел и стане кауза, утрешния ден ще изглежда не мъглив, а светъл.
12.01.2016 г.
Йордан Нихризов
|
|