Идеите за реформи в пенсионната система изчезнаха в поредния скандал

Новото управление се сблъска със стар проблем, дефицита в Националния осигурителен институт / НОИ/ и липсата на ясна стратегия за реформи в пенсионната система. Той припламваше от време на време през годините, след което бе снеман от общественото внимание, с оправданието за липса на консенсусно решение или по други политически съображения.. Това естествено водеше до неговото задълбочаване  и се превърна в хранителна среда за противоборство на крайни и непримирими възгледи. Те твърде често бяха опрени на интереси, скриващи зад завесата истинските цели на своите носители. На преден план бяха изтъквани чуждоземни практики, но обикновено никой не споменаваше за възможната приложимост в нашите условия и даже за резултатите в страните, където са били практикувани. Скандалът заместваше разума, а потърпевши оставаха хората, за които корпоративните изгоди, замаскирани зад тезите бяха най-чужди.

Подобна ситуация настана в наши дни. Управляващите се заеха да решават стария социален въпрос в реформаторски дух и той, духът, мигом се изпари. В бързането, оправдано с дългото отлагане, на обществото не стана ясно дали социалните партньори в лицето на правителство и синдикати, постигнали съгласие за конкретния подход, разглеждат по един и същи начин неговото реализиране. Работодателите, в чието отсъствие или неприсъствие бяха постигнати договореностите, мигом рязко възразиха, а частните пенсионни фондове подеха бурна кампания под лозунга :”Долу национализацията!” и се юрнаха да търсят своите лобита в парламента. Депутатите пък от разни партии и разцветки взеха да сменят мнението и тезата си през ден.  Така за нормалните хора, незаразени от медийни кампании и викове на платени протестъри остана открит главния спорен въпрос, за възможността държавата в лицето на НОИ да участва в управлението на, тъй наречения втори осигурителен стълб - допълнителното задължително пенсионно осигуряване. Неясни в разностранното говорене продължават да бъдат целите и методите на това включване, затова ще трябва да  разгледаме безпристрастно двете вероятни страни на идеята.

Както обикновено става у нас зад лустрото и плакатите често се крият тъмни намерения и естествено е необходимо да наченем с опасенията, а те са: ”Едни натрупани милиони да изчезнат в една дълбока яма, за да закърпят временно положението на едни хора.” Ако е предвидено в съответните текстове на измененията в Кодекса за социално осигуряване /КСО/, набраните средства с доброволното информирано или недотам информирано съгласие на хората да закърпят дупката в бюджета на НОИ, реформата очевадно е порочна. Обещанията за бъдещи гаранции са просто димна завеса и могат да се сравнят само с тези за отколешното “светло бъдеше”

Сега за другата теза, прозвучала от страна на синдикатите. Ако целта е с промените държавата да излезе чрез НОИ, като субект на полето на допълнителното пенсионно осигуряване при условията, в които работят частните пенсионни фондове, с цел създаване на реална конкурентна среда, то какъв проблем  може да съществува. Известно е, че нееднократно за стриктния контрол върху универсалните пенсионни фондове само се твърди, но никой не знае дали го има в действителност. През 2010 г. възникна конфликтът с професионалните фондове, които трябваше да осигурят работещите от І-ва и ІІ – ра категория труд.. Тогава също се чуваха протести за национализация, заплахи за срив на Българската фондова борса, на икономиката като цяло, а после тишина. Никой не се зае с поставения основен въпрос, за състоянието на цялата осигурителна система. Напротив нароиха се “либерални” икономисти, които тръгнаха да развяват байрака как да премахнем първия стълб на осигуряването, гарантиран от държавата и в името на идните поколения да го ликвидираме, по методиката един пенсионер, един стомах, една пенсия. Тогава като социалдемократи поставихме ударението върху тезата :”Чия е солидарността?” и защо забравяме, че справедливостта също е стимул в градежа на  бъдещето.

Преди години определени хора пробутваха лозунга “Държавата е лош стопанин!” Не след дълго открихме, че частните монополи са по-страшни, но беше късно. Ако в държавен осигурителен фонд имаш лична партида и условията на информираност, както се предвижда в частните, е резонно да запиташ :”Къде разходите за обслужване ще бъдат по ниски и къде сигурността ми е гарантирана по-добре?”, за да направиш своя избор. Защото днес само се подмята, че има фондове и “фондове”, без да бъде конкретизирано какво ги различава. Та нали при евентуален бъдещ фалит недоволните отново ще търсят помощта за защита на правата си от държавата. Нима синдромът Корпоративна търговска банка не е ярък пример за една порочна цикличност. След десет  или петнадесет години може да се окаже, че средствата са погинали в пазарните процеси, а отговорността за печалната реалност е тема на историята. Това са само част от доводите, че държавата не трябва да бяга от своите регулиращи функции, дори и посредством субекти, с които да участва в съответната пазарна среда. За да няма вопли по пропадналите обществени средства, дадени съзнателно в частни ръце или бъдещо социално напрежение, породено от преднамерена незаинтересованост, как всъщност тези въпроси ще им се наложи да ги решават други хора някога.
В заключение може да се констатира едно. У нас лесно процъфтяват само пожелания за реформи, но когато се стигне до тяхното осъществяване, избуяват скритите частни и корпоративни интереси. Фактът, че обществото ни е болно разбират всички. Единственият път за лечение е на основата на разума да търсим решения, базирани върху принципа за справедливост. В противен случай всеки проблем ще се превръща в нечия хранилка, а призивите за гражданско съзнание в празните, платени лозунги на поредната манипулация.

18.12.2014 г.

Йордан Нихризов
Председател БСДП