Двадесет и четири години след началото

Преди 24 години на 26.07.1989 г. седем души, преживели концлагери и затвори, възстановиха организацията на традиционната социалдемокрация - БСДП Беше време на възторг, ентусиазъм и подем. Беше време и на наивните надежди и вярата в доброто.. Една омразна видима стена бе рухнала, но колко невидими оставаха след нея?
Партийната комунистическа номенклатура имаше свои планове за собственото си прераждане и бързо започна да укрепва рубежите си. А те бяха навсякъде, в държавната власт, силовите структури, икономиката, средствата за масова информация, научните институти и висши училища. Срещу тях, наивни ентусиасти, вярващи, че ценностите на демокрацията се изповядват от всички отвъд Желязната завеса, че по пътя към Европа на лагерниците от Изтока е необходима само една решителна крачка. Илюзията, че всяка приказка задължително трябва да има щастлив край.
Първи с окопалата се в институциите номенклатура се сблъска социалдемокрацията. Идеите издигнати от нея, така и не видяха реализация. Отначало ги определяха за радикални, после за архаични, сетне за твърде леви и накрая ги покриха с булото на мълчанието. През това време от традиционната социалдемокрация крадяха символи, компрометираха ценности, пускаха на политическия пазар фалшиви дубликати, громяха структури и накрая започнаха да пренаписват нейната история.

На социалдемокрацията бе наложена безсмислена вътрешна битка за лявото и дясното, докато други спокойно сменяха политическото амплоа за 24 часа. Вчера те бяха в отбора на заклетите марксисти- ленинци, днес вече са соцлиберали, а в утрешния ден сторонници на пазарния фундаментализъм. От защитници на държавната собственост ставаха апологети на приватизацията, като панацея на проблемите на прехода. Със самочувствие преподаваха лекции по бруталност и усмихнато отговаряха на забележките: “Нали искахте капитализъм, ето ви го. В него, който може да играе “пичели”, който не може угасва.” А традиционната социалдемокрация, обраснала със зависими хора и откровени ченгета, водеше своите битки за оцеляване. Предавана от псевдоприятели и от партньори, тя  упорито отказваше да вземе онези 30 сребърника, за да се раздели с идеите. Радваше се даже на малките си победи, на прокарания законопроект, на това, че поредния план по нейната ликвидация се е оказал не до там успешен. Продължаваше да отброява годините до днешния ден, съхранила чистотата на ценностите, далеч от крупните скандали на прехода, но покрита превантивно с пелената на гробното медийно мълчание. Понеже по неписан закон във вълчите времена добрият пример може да стане лош в страна на абсурдите, където водачите се оглеждат самодоволно в кривите си огледала.
Така организирано традиционната социалдемокрацията успя да доживее днешния ден, а обществото в България откри, че вместо с демокрация и граждански свободи се е сдобило, след 24 години, с монополи, корупция, олигархия и анонимно задкулисие, дърпащо конците. Хората изгубиха вяра в държавността и отчаяно взеха да търсят път към справедливостта. Опитваха се да намерят морални темели, върху които да  изградят нов управленски модел. Внедрените бацили в общественото съзнание, обаче раждат често мутации и демони, на които прословутото задкулисие се наслаждава с удоволствие, защото така подмяната винаги може да пребори промяната.
“Образуването на мощни предприемачески организации, синдикати и тръстове, възникването на невиждани по своя размер банкови организации, проникването на банковия капитал в промишления и хегемонията на “финансовия капитал” в целия икономически и политически живот на развитите капиталистически страни – всичко това е само част от усложняването на тенденциите на развитието. Господството на финансовия капитал само многократно ускорява движението на концентрационния винт и превръща производството в производство обобществено, съзряло да премине под обществен контрол.”. Не, това не е някакъв опит на закъснял идеолог да обоснове призивите за национализация на електроенергийните разпределителни дружества- монополисти, лансирана от дадени политически сили в момента. Днес в България , за да скандираш нещо, не е нужно да имаш дори елементарни познания по темата. У нас просто свободата се сравнява със салама и на всеки е ясно, че ако искаш да имаш в изобилие от този продукт на масата, е нужно да дариш част от своята свобода. Защото от години пропагандираната философия е :”Слушкаш и папкаш или не слушкаш и дишаш на воля големи порции въздух, чист въздух!” Цитата с обобществяването под обществен контрол е на Николай Бухарин от труда му “Политическа икономия на рентиера”. За Бухарин изходът е ясен - диктатурата на пролетариата. Той е болшевик. Годината е 1919, но няма да минат две десетилетия и самия Бухарин ще стане жертва на тази диктатура. Да, той не е знаел, предлагайки лесния лек, но днес на всички е известно, че силната ръка и насилието може да доведе само до навлизане в друг тип страдания, но не и до справедливост. Това, обаче не намалява броя на хората, които търсят Спасителят, готов да реши проблемите вместо тях, и не желаят да се обърнат към добрите традиции и пътя на разума.

Какво остава за нас социалдемократите от БСДП, като продължители на една над сто годишна традиция? Да свърнем от застъпваните десетилетия позиции, защото някой твърдели, че обществото ни търсело оригинални, нестандартни концепции или да продължим да предлагаме решения на проблемите, опрени върху отстояването на  националните приоритети? Мисля, че отговорът е ясен за всички, защото търсещите моралните норми в политиката рано или късно ще разберат, че без свобода няма истински прогрес. А има ли свобода на мисълта, ще може да бъде намерен справедлив подход за изграждане на едно солидарно общество, опряно на разума. Дано то стане реалност у нас поне в следващия четвърт век, когато уверено ще кажем, че най-после сме погребали  окончателно рецидивите на посткомунизма.

25.11.2013 г.

Йордан Нихризов