СМЕ ЛИ?

Някъде през шестдесетте години на миналия век се разказваше история, която звучеше като анекдот. Посредник сключил договор с председател на ТКЗС да му достави европейски брави. Уточнили цената и плащането както му е реда и в кооператива постъпили нашенски, български брави. Председателят се почувствал измамен па тръгнал да съди посредника, но на процеса доставчика гордо трапосал удостоверение от БАН, че България е в границите на Европа и всичко приключило. Комичното, разбира се идва от там, че в онези времена сами не вярвахме дали сме европейци или по скоро сме субекти принадлежащи към лагера – социалистическия, с всички негови критерии за цели и качество на живот. После минаха петилетки в усилен труд и строителство в името на “светлото бъдеще” и изведнъж, както казва един наш хуморист, от първи сред бедните, без много усилия, се преместихме и станахме последни сред богатите. Посрещнахме новото си положение подобаващо с фоерверки и веселие. Гордо окачихме на празния пилон, където на времето до родния трибагреник висеше аления байрак със сърпа и чука, синьото европейско знаме със звездите. Изслушахме в поза мирно Одата на радостта от 9-та симфония на Бетовен и зачакахме да стане чудото.

Чудото както е известно от поговорката трая три дни и си замина, а при нас постепенно се върна ежедневието,  което по старому си щракаше с пръсти и разкършваше кръста по всякакви поводи като при кампания за борба с дископатията. Наперени циници кръстосваха езици в измислени медийни борби, а за победата вече едни гърди не бяха достатъчни, трябваха две, та затова силикона взе да се харчи като топъл хляб. Пренареждахме на голия тумбак чифтето пищови и чакахме да дойде спасителят, дето ще накаже лошите, за да разберат и те хубаво ли е да си европеец със съдрани потури и все да не можеш да я преминеш  с лекота тази граница. Защото пък за истинския рахат все не ти стигат парите. Е, както си му е реда за пореден път парата отиде през свирката, а реалността остана с чувството на свършен празник, в който пиенето е дошло много повече от мезето.

Не стига това ами и нашите нови “другари” взеха да ни навикват, а и да ни шамаросват уж с оздравителна цел. Дали са прави или криви кой да ти каже щом като в самите нас се боричкат насажданото чуждопоклонничество и чувството, че и ний сме дали нещо на света, ама той е кьорав и не може да го види. По тази причина си седим в гьола обзети от апатия и от време на време като чуем що е станало наоколо изревем като шопа зърнал жирафа :”Те такова животно не може да биде!”. Понеже у нас могат да ти вземат имота и ти даже да не усетиш. После на кого ще се жалваш, когато за съд трябват пари, а тези, които са те обрали имат повече. Та казват от Европа в България имало две съдебни системи – една за богати и една за бедни. Всъщност са прави, но само от части. У нас има няколко разбирания за морал и справедливост. Едната е на тези който умножават имането си и винаги са били и ще бъдат над..., дребните житейски проблеми и данъчни терзания. Другата, която трябва да си налята парцалите, понеже не роди лелеяната средна класа и остана да се лута в чистилището между минало, настояще и бъдеще. И третата, на която не и пука и може да взриви и целия Европейски съюз, ако бате бутнат онези повече. Първата и трета прослойка се докосват веднъж на четири години, но оставят трайни спомени в съдбините на държавата, наричана все по-често Абсурдистан.

В главите на мнозина в нея, както споменахме, се преплитат странни  смесици от любов към чуждото и патриотичен яд. У нас бъка от фили и фоби, които трудно могат да изяснят своята симпатия и антипатия, но задължително са крайни в позицията си. Към тях се нароиха и назначени патриоти, довчерашни ярки интернационалисти, кичещи се с древни знаци и търсейки с кого да влязат в конфликт, за да се видят в медиите и да изтъркат съпътстващите ги комплекси. Мнозина гледат да се пласират навън из “белите страни”, а от там им затръшват шумно вратите с благовидни предлози, тъй като пренасят позабравени обществени зарази, към който обществата, прескочили строителството на развития социализъм са загубили имунитет. Други хитро притичват обратно, уж обладани от порив на родолюбие и носталгия да внедряват водещи социални методи и технологии и щом наивниците у нас захапят лансираното от медиите пропагандно червейче, бързо пълнят гуши и се връщат обратно, правейки се на обидени и неразбрани. Номера взе да минава многократно поради късата народна памет и забравената мъдрост:”Далеч ме мамо жени, лесно да се хваля!”. И всичко това поради факта, че нямаше кой да обясни на възторжените митингуващи маси преди 20 години, че първо се изграждат правилата на пазарната икономика, а не обратното.

Никой тогава не спомена, че няма нация само от шейхове, а най- лошото е, когато бандитизма се превърне в ежедневие, а апатията роди максимата, че корупцията е далавера, от която мене са ме шкартирали. Иначе разнорангови чиновници от Брюксел, от МВФ и от къде ли не ни посещават регулярно, потупват ни по рамото или гневно размахват пръст, оценяват красотата на природата у нас и момичетата в нея и си вземат самолета, за да подпишат поредния предварително сътворения доклад. У нас политическите среди го очакват като манна небесна, за да се сръват дали е бил насърчителен или крайно критичен. На всички, обаче е ясно как макар трайно да заемаме последното място в европейската група правилата в нея не включват изпадане в друга дивизия. Историята продължава по старому и нито външните наблюдатели, нито вътрешните ръководители се интересуват колко могат да се затягат коланите, понеже напред са 4-5 години, в които е нужно да си оправиш живота, за да не те смята електората за мухльо, когато качи новите си спасители на власт.

Що се отнася до месиите търсенето в милата ни Родина през тези преходни години многократно надхвърля предлагането. Въпреки, че имаме на лице в политическата система европейския модел на конкуренция на идеи, екипи и национални цели, ние решаваме да ползваме пак челния съветски опит, опрян в надеждата на здравата ръка. Никой сякаш за миг не се замисля, че бандитите също са яки момчета, а не инвалиди. Те имат също здрави правила, защото им се налага да изграждат държава в държавата, а методите им са често по евтини - един пистолет и няколко куршума. Кой тогава кара толкова много набедени експерти да наливат с фуния акъл на зиналата публика, че представителната демокрация била скъпа, че броя на депутати и съветници трябва драстично да се намали, че партиите са не филтър и място за формиране на алтернативни екипи и идеи, а язва, гнездо на мошеници и престъпници? Кой се замисля, че зад този лесен начин да се идентифицира виновника за несбъднатото, за личните провали, стоят добре костюмирани люде с не особено чист бизнес, които създаваха и продължават да творят политически организации едномандатки с ярка съдба. Те грейват с платената народна любов и ярките си вождове, коригират правилата в държавата в интерес на интрониралите ги групировки, създават суматоха имитирайки нови подходи към морала и свободата и после си прибират дивидента под ругатните на разочарованите. За тях, измамените вече е готова новата сапунка и новите напудрени герои.

Та в тоя ред на мисли ще вметна спомена гдето до скоро си имахме само една партия, закрепена на власт от конституцията. Та тази партия с главно “П” решаваше всичките ни проблеми от раждането до смъртта без да ни даде право да си кажем мнението. Процес евтин и удобен. Ние бяхме заредени с оптимизъм и все чакахме светлото бъдеще, докато ни отмерят двата квадратни метра полагаема площ. Нямаше много управленски разходи - едно Политбюро, има няма десетина души и един Централен комитет, пълна зала и единодушие. През четири пет години втория, доближил се плътно до първия изгърмяваше и падаше от дванадесетте апостоли в четиридесетте великомъченици, но всички знаехме, че има вина за грешките на растежа, поради което преминава на друга отговорна работа. “Лесно и удобно за управление”, както казваше един виден банкер наскоро оземлен с няколко изстрела, защитавайки тезата, че на България не са необходими среден и дребен бизнес, а петдесет здрави фирми с добър мениджмънт.

Остава въпросът: “Живеехме ли по-добре тогава или нещо бъркаме с носталгията по времето, в което три жени ни бяха малко, а сега и една ни идва в повече?” Остава и второто питане: “По какво се различават днешното време от старото щом я докарахме дотам на власт да е “Народната милиция”, а опозиция да играят две управления на Държавна сигурност. Разлика, ще рекат някой, има. Тогава като те типосат с “другарска критика” на първа страница на вестник “Работническо дело” всички знаят че си лош, ама дали си сгрешил или не..?! И какво от това, ще допълним. Колко минаха по този път Борис Велчев, Митко Григоров, Венелин Коцев, Александър Лилов, Чудомир Александров и още знайни и незнайни “синове народни”, пък позициите им се съхраниха и на някой дори се развиха. Същото като днес, думкат поръчковите журналисти, че си се сродил с тази или онази мафия, а онези, които ядат хляб от тебе ти пеят :“Осанна!”. И далаверата си върви и контрабандата, само баламурниците се множат, понеже те трябва да наливат основите на новото европейско настояще без да си задават някои неудобни  въпроси като:” Кои са приоритетите ни днес? Къде са българските национални интереси? Какво пречи да се чувстваме достойни граждани в ограничения ни земен път, а вечно се налага да се стягаме, мобилизираме и ограничаваме, както на времето прехвърляхме петилетки, за да се роди някакво недефинирано ясно “светло събитие”? Колко години ще догонваме и ще ги стигнем ли дори да бягат срещу нас онези от Запада или ще се надяваме да приобщят към Европейския съюз Албания и Молдова, за да има повод за хвалба кого да сме изпреварили? Верен ли е практикувания до сега подход:”Йес сър !”, в лице и “Гледай си работата!” зад гърба, за да се почувстваме истински, а не географски европейци? А сме ли и имаме ли смелост и разум да станем такива?

11.05.2011 г.   Йордан Нихризов