БЪЛГАРСКИТЕ АЛТЕРНАТИВИ

Теодор Дечев*

Днес, когато се твърди, че преходният период в България е завършил, с особена сериозност стои въпросът кои са основните алтернативи пред страната. Не е нещо ново, но е факт - основната двойка алтернативи е свързана с цялостната геополитическа ориентация на страната. Дълбоко уважаваният от мен министър председател на Р. България - г-н Иван Костов, не се умори през целия си мандат да повтаря, че "евроатлантическата ни интеграция няма алтернатива". За съжаление това не е така. Присъединяването ни към НАТО и особено към ЕС, изобщо не е безалтернативно бъдеще за България.
Безспорно, едната алтернатива е благополучното приключване на преговорите за присъединяване към ЕС. Другата алтернатива, чиято тежест може да нарастне главоломно ако по силата на някакъв ужасен малшанс не получим през ноември покана за членство в НАТО, е България да остане някаква буферна, "сива" зона между Запада и Изтока. Образно казано - от част от Югоизточна Европа, да се превърне в част от Югозападна Азия, да стане нещо като копие на Казабланка от времето на началото на Втората световна война. Тихо и незабележимо да се редуват квази-демократични правителства с "незабележими", "меки" диктатури.
Президентът Петър Стоянов обичаше да говори за "цивилизационния ни избор". За съжаление, обществата не си избират цивилизациите към които принадлежат. Ние просто не искаме да признаем, че ако използуваме понятийния апарат от прочулата се книга на Хънтингтън "Сблъсъкът на цивилизациите", България е нещо като "страна на разлома". Ние нито сме "острие на православната цивилизация", нито пък сме обладани от ценностите на "западната цивилизация". Самият Хънтингтън ни причислява безусловно към стожерите на православната цивилизация и поставя под огромно съмнение присъединяването ни към ЕС. Това не е вярно. Но в България обществото продължава да е трайно разделено на "западници" и "евразийци" (тук са и противниците на влизането ни в НАТО поради криворазбрано русофилство; тук са и почитателите на китайския модел на социализма, които в международното работническо движение отдавна са определени като "пазарни сталинисти"; тук са и всякакви реваншистки настроени "бивши величия", които все по-ревностно облъчват обществото с посланията си).
Привидния консенсус сред политическия елит, относно членството в НАТО и ЕС не трябва да заблуждава никого. Многобройните антинатовски подписки в страната, спорадично избухващите психози, свързани с ликвидацията на ракетите СС-23 и огромният комерсиален успех на антизападната, антиамериканската, антисемитската, оригиналната нацистка и фашистка литература, както и на мемоарите на всякакви "бивши", (от Костадин Чакъров, през Тодор Живков, та до Огнян Дойнов), показва че състоянието на обществените нагласи е далеч от абсолютната необратимост. Не може както някогашните теоретици на историческия материализъм да чакаме "необратимото сбъдване" на предопределената "обективна" историческа перспектива - в случая евроатлантическата интеграция. Колкото и глави да сме затворили в преговорите за присъединяване към ЕС, заплахата за отклоняване от този път продължава да съществува.
Има опасност от загуба на ориентация. Хубаво е, че сме затворили трудната глава "Митнически съюз", но има и обезпокоителни знаци. Непрекъснато слушаме за развититето на отношенията ни с арабския свят, Иран, Китай и други такива "демократични държави". Със сигурност има какво да се наваксва в двустранните отношения с тези държави, с оглед на търговските и икономическите ни интереси, но се създава впечатление, че това е основният приоритет. Някой би казал, че това е опозиционна пропаганда или "оптическа измама", но как да тълкуваме съобщението на БНТ, че министърът на регионалното развитие и благоустройството и вицепремиер, придружава ... заместник министъра на строежите на Ислямската република Иран, като го развежда из София и му показва строителни обекти ?! Нека някой специалист по дипломатическия протокол от Външно министерство да обясни какво означава този знак ...
Умората на хората от целия преходен период, от безкрайните реформи, от процеса на присъединяване е повече от видима. Факт е, че голяма част от хората изпитват откровена досада от евроинтеграционната риторика на политическия елит и непрекъснато повтаряните във връзка с това клишета. В процеса на присъединяване е инвестирано твърде много, за да се спре насред път. Отклоняването от този път би имало катастрофални последици, но на обществеността трябва да се обясни, че искането за влизане в НАТО и ЕС изобщо не е въпрос на "цивилизационен избор". Клишето "цивилизационен избор" е емоционална категория. На публиката трябва да се заяви ясно, че евроатлантическата интеграция е въпрос на РАЦИОНАЛЕН ИЗБОР.
Ние ще се включим в едно уникално пазарно и геополитическо пространство, не поради някакъв поддтик на сърцето, (впрочем, вероятно от всички страни - кандидатки за членство в ЕС, само в България има народна песен в която се пее: "Бъди проклета Европо, блуднице вавилонска ..."), а защото имаме много ясна идея, кои европейски политики ще имат изключително благотворно влияние върху българското общество и икономика. Това преди всичко са:
- политиката за повишаване на социалното сцепление (наричано и социална кохезия), иначе казано на повишаване на обществената солидарност и на намаляване на неравенствата в обществото;
- политиката за регионално развитие, благодарение на която изостанали в миналото държави като Ирландия, Португалия и Гърция, днес ни се виждат много напреднали и подредени;
На обществеността трябва да се каже честно и без уклончивости, къде по пътя към членство в ЕС се намираме, какво още трябва да понесем, за да бъде постигната целта. В никакъв случай не бива да се допуска, членството в ЕС да се превърне в синоним на някогашното "светло бъдеще". Не трябва срокът за нашето влизане в ЕС да бъде неясен и неопределен. И съвсем не е нужно Съветът на министрите или Европейската комисия да ни казват срока - достатъчно е да го посочат управляващите. Нека не е 2006, нека да е 2010, но за хората трябва да има ориентир, ако не краен срок.
Главен препъникамък по пътя къв ЕС със сигурност е бедността. Въпросът отдавна не е да се определи теоретическата "линия на бедността" и да се дават социални помощи на попадналите под нея. Трябва да има съзнателно следвана стратегия за постоянно ограничаване на бедността. Тази стратегия трябва да е плод на обществен консенсус - както за съдържанието й, така и за цената, която обществото ще трябва да плаща за успешното й осъществяване. Също така трябва да се изостави "срамежливостта", с която се отнасяме към подобни въпроси и публично да признаем, че една от най-трудно лечимите язви на нашето общество е ужасяващата бедност и криминогенност сред ромското население. (България съвсем не е шампион в сферата на ромските проблеми. Не по-малко страшни са те в Румъния, в Източна Словакия и дори в "отличничката" Чехия. Не някъде другаде, а в Усти на Лабе циганското гето беше заградено с масивна стена в условията на "функционираща демокрация").
Към днешна дата този въпрос все още е социален и културен проблем, но оставен още известно време на самотек, той ще се изроди в открита етническа конфронтация. Освен това, съзерцателното отношение на държавата към царящото безвластие, самоуправство и немотия в ромските гета, води не само до натрупването на ксенофобски настроения, а и до силна ерозия на доверието към институциите сред българското население. Не става дума за рейтинга на Парламента или Правителството, а за тенденция към отказ да се спазват общоприетите правила на "ниско равнище". Не знам има ли някой смелост да изнесе информация, колко българи в Пловдив заявяват, че ще спрат да плащат сметките си за ток, заради неплатените сметки на ромите в Столипиново. Подобен "двоен стандарт" води до разлагане на социалната тъкан и е допълнителен принос към ентропията и аномията в българското общество.
Ние разполагаме с една хартия, с която се гордеем - първата сред страните кандидатки "Рамкова програма за социална интеграция на ромите", и ... толкова. Още по времето на Иван Костов, внушителна група заместник - министри, държавни експерти и представители на неправителствени организации отправиха предупреждения, че рамковата програма си остава една хартия и проблемите нарастват стремително. Днес нещата не са се променили, нещо повече - наблюдава се постепенно дебалансиране на Националния съвет по етно-демографските проблеми и тенденция към ново подценяване на ромските проблеми. Всъщност ромските проблеми отдавна са бреме на цялото общество и няма как те да се решат сами.
Съчетанието на "паралелно, бедствуващо съществуване" на ромската общност, с неизбежната сурова критика на която ще бъдем подложени от ЕС заради него, може да създаде много благоприятна "хранителна среда" за възникването на популистко, квази-националистическо, евроскептично движение. При наличието на някои допълнителни обстоятелства (примерно, изострянето на спора с Европейската комисия заради реакторите в Козлодуй, което има всички изгледи да стане точно към 2005 г., когато се падат следващите ни редовни парламентарни избори), можем да стане свидетели на структурирането и успешното представяне на политическата сцена на подобно движение. Потенциални финансови донори и "интелектуални центрове", които да дадат организационен тласък на подобно движение има. Това създава политически риск за бъдещето на страната, който за съжаление не е пренебрежим.
Представените до тук съждения сигурно изглеждат твърде скептични, въпреки че критиката към сегашното парламентарно мнозинство и към изпълнителната власт са в много огроничен размер. Никой не обича мрачните предсказания, а и най-добре ще е те да не се сбъдват. лошото е, че бавно но постоянно ние отстъпваме и от постижения, с които сме били "една - две идеи напред" в сравнение със "страните - отличнички", кандидатки за членство в ЕС. Със съжаление трябва да признаем, че в областта на индустриалните отношения и на тристранното сътрудничество също се наблюдава отклонение от европейския стандарт. Още към края на управлението на кабинета на Иван Костов, започна да се наблюдава "хиперактивност" от страна на новообразувани, национално НЕпредставителни работодателски структури, които поставиха под съмнение, постигнатото в областта на социалното партньорство за изминалите дванадесет години. Установилият се неокорпоративен модел на тристранно сътрудничество, със значима роля на държавата и на организациите на работниците и служителите и постепенно нарастване на ролята на структуриращите се в движение работодателски организации, имаше всички изгледи успешно да се прелее в някоя от типичните за страните от ЕС схеми на социален диалог.
Сегашното правителство се оказа подложено на непресекващ натиск от страна на новообразувания Съюз на работодателите, на Асоциацията на чуждестранните инвеститори (BIBA), в някаква степен и от страна на Българския бизнес клуб "Възраждане". На кабинета му се налага да маневрира между радикалните искания на СРБ и разбираемото нежелание на синдикатите да отстъпят от положения, постигнати в резултат от дълги преговори между социалните партньори и изтощително търсене на консенсус. Исканията за нов Кодекс на труда, за създаване на почти неограничени възможности на работодателите да се освобождават от работниците си, когато поискат и без компенсация, за връщане на позорната практика на "верижните" срочни договори, за драстично ограничаване на синдикалната защита, са не просто нарушение на добрия тон всоциалното партньорство, а са направо ръкавица, хвърлена в лицето на работниците, служителите и техните представителни организации.
В тази обстановка на нарастваща социална конфронтация, при сериозен недостиг на пространство за социално маневриране, правителството се оказа в много сложна ситуация. И тук според мен то допусна грешка, създавайки институция, където специално да се съсредоточат САМО групите за натиск на едрия бизнес. Разбире се, правителството трябва да поддържа постоянен диалог с едрите предприемачи, да е наясно с техните искания и с основанията за тях. Но то създаде институция - Съветът за икономически растеж, където са събрани НЯКОИ от национално представителните работодателски организации, редом с национално непредставителни работодателски оргавнизации, която обективно дублира в значителна степен Националния съвет за тристранно сътрудничество . Ясно е, че при такова агресивно поведение на СРБ, представителните работодателски асоциации не могат да не се радикализират, ако не искат да настъпи отлив сред членовете им. Волю - неволю, те трябва да си запазят периметър и в такива своеобразни "бипартитни" институции като Съвета за икономически растеж.
Кабинетът обаче не беше длъжен да институционализира естественото желание на по-едрия капитал да лобира пряко пред изпълнителната власт. Никой не хвана вяра, че това ще направи отношенията на правителството с едрите предприемачи по-прозрачни. Нещо повече, антикорупционната "Коалиция 2000" даде отрицателен отзив за създаването на Съвета за икономически растеж. Много от въпросите, разисквани в СИР, са или от компетенцията на Министерството на икономиката, (друг е въпросът, че тристранното сътрудничество на отраслово и браншово ниво никога не е било на ниво у нас) или на НСТС или пък могат да бъдат поставени пред Министър - председателя от представителните работодателски асоциации, без да се създава цяла институция за това. Още повече, че почти всички членове на нововъзникналите работодателски структури, ( примерно на СРБ), членуват и в БСК и в БТПП, които едва ли биха отказали да ги представляват.
Разбира се, когато правим такива коментари, трябва да си спомняме, че в писанието пише "не съдете, за да не бъдете съдени", но въпросът е в друго. Тристранното сътрудничество е институционализирано като средство за туширане на класовите протгиворечия и за осъществяване на социално партньорство и балансиране на корпоративните интереси на труда и капитала. Правейки подобни концесии на една от страните в системата на индустриалните отношения, правителството само си създава проблеми и създава условия да се акумулират напрежения, чието потушаване ще падне после пак на неговия гръб. Отделен въпрос е, че то едва ли ще може да разчита на "вечната благодарност" на работодателите, участващи в СИР. Те няма да спестят на правителството нито една ситуация, когато интересите им са накърнени или мнението им не съвпада с позицията на изпълнителната власт. * Теодор Дечев е бивш заместник - министър на труда в периода 1998 г. - 2001 г., един от създателите на Института за интердисциплинарни изследвания и заместник председател на БСДП.