Как някои среди демократично се опитват да преборят демокрацията!?

„Парламентарната демокрация у нас днес е болна. Тя е в тежка криза и трябва да се открие начин за нейното оздравяване.“ Тези думи могат да се чуят в наши дни от различни лица по медиите, социалните мрежи и прочие. Подхвърлят ги политици, разнообразни експерти, журналисти и разноцветни активисти на неправителствени организации. Естествено сетне обикновено следват рецептите за терапията, къде според възгледите, къде според интересите на предлагащите, къде според осигуреното финансиране на мероприятието.

А казват, че слабостта на демокрацията открил още Аристотел и тя се състояла в нещо съвсем просто. При нея по дефиниция се прилага мнението на мнозинството, а то не винаги е било по-умната част от обществото. Все пак повече от две хилядолетия подир това човечеството не успяло да открие по-справедлива форма на управление и затова за демокрацията се водили яростни битки. Леела се кръв, хвърчели отрязани глави, защото противниците тирани и диктатори не били хич малко. Залогът естествено допирал до богатството, парите и властта, а това, както е известно, не е за пренебрегване. Е, някак между тези баталии изгрявали все пак принципите за свобода, братство и равенство, ала много често революциите изяждали своите деца.

Обществените отношения и техническите познания обаче не спират да се развиват и човечеството направи решителни крачки напред. Така след кървавите революции в името на правдата и прогреса в последния век навлязоха нови методи на противоборство. Привържениците на здравата ръка и строгия ред също смениха тактиката. Разнообразни спасители на нацията започнаха да налагат откровени диктаторски режими, обгърнати в рекламната опаковка на грижата за човека. Въпросните стояха като живи идоли на върха и чертаеха пътя към „светлото“ бъдеще. Те даже ползваха шумно демократичния инструментариум. Провеждаха избори и референдуми, за да чуят мнението на хората, но винаги ги печелеха с огромно мнозинство от 99,99%, понеже кушията беше с един кон. Така се появи новата модификация, именувана „фасадна демокрация“. При нея уж бе светло и в розови краски, ала мракът стоеше зад идеологическата завеса. А всеки, който се опитваше да я надигне, мигом бе обявяван за народен враг или опортюнист. И масите трябваше да следват начертания път, защото свободата бе дефицитен продукт, а равенството се измерваше с нивото на бедност. Усилията на системата бяха насочени към най-главното - полировката на мозъци, тъй като основния принцип на демокрацията, както вече бе отбелязано, е налагане на вижданията на мнозинството. Този процес, гарниран с „братска“ помощ, не подмина и нашата страна.
Колата проскърцваше, но вървеше докато в един момент тези отпред решиха, че могат да я преустроят по-модерно, за да не ги стягат догматичните й рамки. Последва тиха договорка с омразните конкуренти. И не щеш ли тя, добре устроената машина, изведнъж се строши. В онези години, когато съветският тип социализъм започна да се „капитализира“ с разни укази, помня, че пародирах текста на една известна пропагандна песен. Новият вариант звучеше така:

„Комунистите родината ограбват,
комсомолците след тях крадат.
Пионери, пионери!
Славен път ви чака – бизнес път!“

Не си представях даже, че пародията ще се превърне в реалност. Много бързо фасадната демокрация бе преработена в парадна демокрация. С понятието се парадираше както за вътрешна, така и за външна употреба. Част от старите „червени“ идейни кадри даже поставяха термина демокрация в кавички. Всички виждания на онези, които вярваха, че може да се постигне партньорство между труда и капитала на основата на развитието на солидарните икономически структури набързо бяха обявени за архаични продукти и идеите на крайния либерализъм завладяха общественото мнение с лозунга за „бърза смяна на системата“. Единствената победа остана възстановяването на парламентаризма, закрепен с нова Конституция и европейския път, за който макар и трудно ни бе отворена вратата.
Комунистите закупиха от бившите си опоненти индулгенции за демократичност под мъглявото понятие „левица“, а комсомолците бясно започнаха да „приватизират“. След десетилетие те оформиха вече новата плутокрация и взеха да набиват обръчи на останалите на терена политически субекти, структурирани на идейна основа. На Изток от нас постепенно  отново се смрачи, за да се стигне до мига, в който процесите на зачатъчно демократизиране бяха обявени за историческа трагедия. На Запад се развихри глобализма, в който определени групи, развяващи принципите на крайния либерализъм, размахаха претенции за преустройване на традиционните общества по техен образец, обвинявайки ги в дискриминация и отклонение от демократичните устои. А почвата се оказа отлична хранителна среда за възраждане на популизма, чиито разсад сътвори купчина плевели из Европа през 20-ти век.

Олигархията у нас здраво хвана държавното кормило, но не спря да парадира със своята „демократичност“. Идеите за реформи потънаха дълбоко в общественото блато, заменени от бизнес интереси, които ангажирани медии и набор от тролове масово пропагандираха. Клановете на олигархията обаче не успяха да се споразумеят при подялбата на държавната баница и конфликтът избухна. Тогава на сцената се явиха „внуците-пионери“ и начена титаничната битка между „Статуквото“ и именувалите се като „Промяната“ негови отрицатели.

„Революцията“ тръгна като шоу, в което главната цел бе уж промяна. Генезисът на новите герои бе един и същ, а корените им често здраво вплетени в социалистическото минало. Но „изчегъртването“ на „Статуквото“ стартира от четири страни. Едната държаха популистите шоумени, които бързо се износиха, ала оставиха своя траен подход в технологията. До тях бяха крайните либерали, омесени с облачния проект, наречен „Промяната“, гордеещ се с набора от млади кадри с чуждоземни дипломи. От третата - наследниците на старите комунисти, прекръстени като леви демократи. Обкръжението затваряха псевдопатриоти, дълбоко влюбени в методите на диктатурата от Изток, която изграждаха нашите доскорошни „братя“.

Основата на противоборството бе личностното отрицание и обвиненията в корупция и далавери. Тезите, пропагандирани като реформи в обществото, бяха: “ Да сменим Гешев с Пешев или Драшков с Рашков, тъй като Гешев е от другите и е некадърен и зависим, а Рашков е от нашите и пасва за всяка обществена позиция“. Не че съдебната система не страдаше от слабости, крещящи за реформи, но те оставаха на заден план, понеже паралелно вървяха помислите как посредством правораздавателните органи да ударим враговете, а в суматохата да прокараме нашите далавери, етикетирани като грижа за човека и даже за бъдещето на планетата.

Борбата продължава вече три години в условията на необявената Световна търговска война, съпътствана от пандемии и разрушителни конфликти. В нея бяха ангажирани куп набедени експерти, обикалящи медиите, както и наши и вносни производители на фалшиви новини. Всички, отстояващи традициите, бяха зачеркнати като маргинали. Ситуацията се оказа обаче патова и изведнъж „прогресивните“ сили откриха, че за това комай е виновно парламентарното държавно устройство у нас. Естествено не закъсняха идеите то да бъде подменено. Отначало гласовете бяха плахи, но с времето тяхната сила нарастваше. Разбира се пътят за подмяната се оказа също част от демократичния инструментариум – референдум. А премълчаваната цел е прозрачна – да се върнем отново към онази позабравена фасадна форма на демокрацията, при която никой не може да заяви открито, че не е щастлив.
Какъв е изходът? Казват, че болната демокрация се лекувала с повече демокрация. И тук се сблъскваме с един от основните проблеми на терапията. Въпросът е дали лечителите искат да предпишат точната доза лек или просто се стремят да експериментират, а ефектът да бъде съпътстван с безбройни халюцинации. Отговорът е труден, ако не се стъпи на традициите, идеите, солидарността и разума. Но проблемът за демокрацията вече е свързан с отношението на суверена към процесите. А той днес, облъхнат от манипулации, заразени с вирусите на финансови интереси, неподготвен с познания за съпротива, леко си припява популярната песен на Васил Найденов: „А дали е така? Кой ще ми каже? Аз вървя по света. И подсвирквам си даже. Но сърцето ми спира, спира да бие. Ако тебе във някой друг те открие.“ И чака поредния „Спасител“.

28.01.2022 г.                             
Йордан Нихризов