ТРУДНИТЕ ПРОБЛЕМИ ТРЯБВА ДА СЕ РЕЩАВАТ С ОТЧИТАНЕ НА СПЕЦИФИЧНИТЕ БЪЛГАРСКИ УСЛОВИЯ

Публикувано във вестник “Седем” брой 7 от 22 02.2006 г.

След година и половина затишие дебатът за премахването на доплащането, популярно като клас за прослужено време, отново е на дневен ред. Очевидно инспириран от претенциите на МВФ, той пак противопоставя работодатели и синдикати и обявява шах на правителството, чиито представители от БСП даваха големи предизборни обещания към контингента на настоящите и бъдещи пенсионери за съществено повишение на доходите. Едва ли някой, особено от потърпевшите, вярва в илюзията, че парите получавани като доплащане за прослужено време ще бъдат включени в основното му трудово възнаграждение, както се опитват да загатнат от работодателските среди. Всички отлично разбират, че доходите на работещите в предпенсионна възраст реално ще паднат и то с над 30%, а въпросът за намиране на работа на хората от тази група все така ще стои нерешен .Ударът ще бъде не само към трудещите се в частния сектор, но ще засегне и администрацията, преподаватели, медицински персонал и.т.н. Тоест проблемът реално съществува и всеки опит на управляващите да го омаловажат ще води до неговата ескалация, защото тук клишетата от рода на “намиране на европейско решение” и “ползване на световния опит” не важат, понеже той е български и се корени в нивото на нашите доходи и действителността на нашия преход към пазарна икономика.
Привържениците на отпадането на доплащането за прослужено време, естествено в средите на работодателите, имат силни аргументи за своята теза , опряни на правилото за равнопоставеност – за равен труд, равно заплащане. Те добавят и това, че материалното стимулиране в този му вид е социалистическа отживелица, която дискриминира по-подготвените млади хора и търсят, разбира се, одобрение в техните среди. Казва се още, че използвания у нас подход го няма в Западна Европа и доколкото се среща по света стимулиране, то е свързано с работата и предаността към една и съща фирма.
“Да така е !” – биха натъртили новопокръстените борци за равенство, отправяйки взор за подкрепа към тъй наречените хора с дясно мислене, сред които мнозина от тях наскоро са се определили. Лошото е едно, че аргументите може и да са силни, но те пряко са свързани със съдържанието на джоба на мнозина, пък бил той левия или десния, тоест с техните, на работещите, реални средства.
Тогава излиза и контрапунктът. Да, вземаме пример от западноевропейските страни с традиции в пазарната икономика, но къде са доходите при тях и къде сме ние в България. Нима реално не личи, че сме далеч зад тези, с които до вчера заедно градихме “светлото социалистическо бъдеще”. Колко са фирмите дори с десетгодишна традиция, когато сме все още общество в преход, колкото и на някои да им се иска той да е свършил? Няма ли борците за равнопоставеност на условията на труда да доведат до нови социални конфликти, и как може да се контролира обещанието, че доходите ще нарастват след премахване на това “работодателско бреме”, както се определя процента за прослужено време? Въпроси, които налагат реално решение за нашата действителност, а не втръсналите слова за водещите световни тенденции. Преди бяхме взрени с врат, кривнат на изток, сега - на запад, но от това камъкът на шията не става по-лек. А понеже проблемът с доплащането за прослужено време действително съществува и в него има две спорещи страни, бих се осмелил да предложа подход за решение, дискутиран в средите на БСДП. Той едва ли е единствения и най-верния, но прави опит да прокара справедлив път и етапност между налагане на крайните интереси.
Допълнителното месечно възнаграждение за прослужено време сега се урежда в чл.3 от Наредба за допълнителните и други трудови възнаграждения. Съгласно чл.3 ал.3 от тази наредба е фиксиран минимален размер от 0,6 на сто за всяка година трудов стаж. Размерът на допълнителното възнаграждение се определя в процент върху основното трудово възнаграждение, заложено в съответния индивидуален трудов договор. Идеята е стойността на минималния размер, определен нормативно за всяка година трудов стаж, да се обвърже с нивото на средната работна заплата в съответния бранш и нейното нарастване. Тоест ако в дадения бранш средната работна заплата достигне, примерно 500 лв., сегашният минимален процент за всяка година прослужено време да се намали от 0,6 на 0,5. При ниво на средната работна заплата в същия бранш, да речем 750 лв. да стане 0,4 и така до неговото постепенно отпадане. Подходът не е нов и донякъде копира осигурителните прагове, въведени, за да се елиминира популярната хитрост за осигуряване върху минимална работна заплата. Едновременно със създаването на една етапност при решаването на въпроса ще може да се контролира и обещанието за повишаване на доходите и включване на средствата, освободените от намалената тежест на доплащането в реалната работна заплата. Ако в процеса възникнат форсмажорни обстоятелства, например висока инфлация, той би могъл нормативно да се регулира. Преходният период от своя страна ще намали стреса на работниците с продължителен стаж от рязко намаляване на доходите преди пенсиониране.
Предлаганият подход не е панацея и изисква доста детайлизиране на съответните нормативни документи, но преди всичко може да стане база за преговори и конструктивен диалог на двата противостоящи интереса, този на работодателите и този на хората на труда. А нека не забравяме, че преди повече от век един българин – Янко Сакъзов бе прозрял, че прогресът може да бъде по-съществен, когато има партньорство между труда и капитала. Дали арбитърът в този спор – управляващите ще осъзнаят това, е друг въпрос

Йордан Нихризов
Председател на БСДП