ПРАВИТЕЛСТВОТО ВЪВ ВОЙНА , НО СРЕЩУ КОГО?
(публикувано във вестник “Седем”, бр.43, 2-8.11.2005 г.)

Ден след евровълненията по доклада от Брюксел, София бе разтърсена от поредното показно убийство. Правителството тутакси обяви: ”Война на престъпността!” Силното полицейско присъствие по улиците трябваше да респектира престъпните босове, които вече официално се определят с получилия популярност термин “мутри”. Това определение, добило гражданственост в началото на 90-те години на миналия век, едва ли днес се покрива изцяло с реалността. Анцугът, неотменния атрибут на “борците” от зората на формирането на силовите групировки, отдавна е заменен от скъпи костюми, дело на реномирани европейски фирми, за които мнозина българи дори не могат да мечтаят. Тлъстите авоари пък, наследили първия неизвестно от къде добит милион, могат да купят не само отделни съвести, но и цели избирателни общности. Това е резултатът от тихата война срещу стремежа в страната да бъде изграден стабилен демократичен модел на управление със здрави институции.


На повърхността в определени моменти просто избухват последиците на една упорито прокарвана в обществото теза – няма идеи, всички са маскари, затова да се оставим на течението. Така между поредния “Биг Брадър”, сълзите в сапунения сериал и мечтите за успех в игрите на телехазарта, то, обществото се шокира с нещо реално и тогава идва ред да му се сервират обещания или мерки – сладки и радикални. Някои навярно си спомнят как навремето управлението на Мао в комунистически Китай отправяше решителни предупреждения към световния империализъм. Техния брой нарастваше с годините като сериите на латиноамериканска сага така, че ефектът намери място само сред политическите анекдоти.
Но както често се повтаря: ”На война като на война”. Врагът отдавна е ясен. Следва команда: ”Напред в атака!”. ”До тук добре – казал оня падащият от двадесетия етаж като стигнал десетия – а после?” Защото мерките и посоките в една война са многообразни и току виж вземеш, че почнеш да стимулираш врага, вместо да го громиш.
Когато мерникът е неточен, пострадват не тези, за които е адресиран ударът. А като погледнем икономическите мерки на правителството в навечерието на зимата, комай нещата вървят в тази посока. Цените на акцизните стоки ще нарастват, за да се върже бюджета. С нарастване цените на горивата нагоре ще вървят и сумите за транспортни услуги, за стоките от първа необходимост. Гражданите трябва да са щастливи, обявяват от Националната обществена телевизия, че повишението на отоплението през новия сезон ще е с 2 % по-ниско от първоначално обявеното. Самите стойности на ръста от 20 до 30 % остават на заден план. Ще се радваме на по-добро здраве, защото ще пием и пушим 40 % по-малко заради почти удвоените цени, но затова пък ще се открие алтернатива как да се платят догодина завишените данъци на сгради, такси за смет и серия задължителни застраховки. По трънливия път към Обединена Европа върви реална пропаганда за “социалистически разкош”, който се опитахме да оставим в миналия век. Той, разбира се, е сервиран в пазарна среда, където инфлацията като процес не може да се скрие, тъй като просто е явление в резултат на дадено управление. Трупайки факти в тази посока, изниква въпросът: “За кого всъщност е предназначен залпът?”
В историята, включително родната, има безброй примери, които доказват, че престъпността вирее най-здраво в трудни икономически условия, в общество на бедни хора, които се купуват и манипулират лесно. Така, че ако някой иска да води реална война с престъпните сили, е нужно да потърси генезиса на тяхното формиране и начина на изникване на сивата икономика. Защото средите, сервирали навремето първия милион на момчетата в анцузи, очевидно не са във възторг от изстраданите победи по европейската пътека.
Все пак в картината на нашето настояще за всичко, свързано с думата “повишение” и смрачаващо хоризонта, е налице компенсация. Ще има и поевтиняване. Ще поевтинеят обещанията, които се сипят в предизборните кампании, както в настоящата, така и в тези, очакващи ни през 2006 и през 2007 г. По-евтино ще се харчат и избирателите, онези, гдето отиват до урната с мисълта за вчерашния, а не за утрешния ден. Остават основателните съмнения дали ефектът от тези “компенсации” ще е положителен. Едно само е неизвестно днес – колко ще трае търпението на онези, които както се казва в стария социалистически анекдот, чакали да им дадат въжето по профсъюзна линия.

28.10.2005 г.
Йордан Нихризов,
Председател на БСДП