ЗА РЕФОРМАТА И ПОДМЯНАТА

В последно време понятието реформа придоби широка популяност. Всяка нова власт обвинява старата в отсъствие на воля за реформи. Икономически и социални беди се обясняват с наличието на нереформирани сектори. Някои дори си приватизираха термина, за да се разграничат от останалите, но го използват най-вече за медийна употреба..
Какво всъщност представлява реформата? В класическата трактовка, това е преобразуване, промяна на определени обществени отношения и процеси към по- добра форма или благоприятно състояние. За разлика от революцията, реформата се стреми да подобри дадена система, отстранявайки грешки, слабости и злоупотреби, а не да я премахне и замени с друга. В този смисъл десетилетия наред марксистите-ленинци, обвиняваха социалдемокрацията в предателство на интересите на трудовите хора и съглашателство с капитала. Новото общество, което “пролетарските революционери” се опитаха да построят и наложат се оказа нищо повече от държавен монополизъм с уродливи тоталитарни форми на управление. Народът възнегодува и в началото на 90-те години на миналия век дойде моментът за тотално скъсване с този модел.
Революцията бе наречена “нежна”. Едни влагаха в понятието идеята за нейното безкръвно реализиране, а други видяха прекрасна възможност да оберат плодовете на промяната. Така структури и прийоми от миналото се вписаха безпроблемно в новия модел на гражданско общество и не след дълго даже оглавиха процесите. В мъчителните криволици на времето хората късно разбраха, че всъщност промяната се е превърнала в подмяна. Наглед посоката бе вярна, но ефектът от положителните действия бледнееше на фона на въпиющия дефицит на справедливост.
Тогава на преден план излезе идеята за реформи, които да отстранят обществените язви. И както често се случва в периоди на криза, лансираните предложения се надпреварваха в своята революционност, а водещите диригенти заложиха на популизма. В търсенето на персонификация на виновника, грешките се размиваха, а лутането достигна до глобалния извод, че всички са маскари и това затвори схемата.
Реформите всъщност се превърнаха в нелепи опити да се уредят едни за сметка на други, като смисълът им се сведе до медиен шум. Дали ефектът от тях ще носи полза за обществото бе последното, което стоеше на дневен ред. На приемствеността и конструктивизма в подхода се тури кръст. Програмите загубиха смисъл, а идеите бяха натикани в коша за архаични отпадъци, покрити с елементарното и безсъдържателно було “леви” и “десни”. Гръмките медийни скандали днес отчитат далеч по-бърз възход в народната любов, отколкото подготовката и реализирането на стратегия за развитието на солидарни икономически структури, например, които могат да станат база, за израстването на .лелеяната широка средна класа. Средствата вложени в отрицанието пък, стават съизмерими с тези в съзиданието и изкарват на преден план, тъй наречените антисистемни играчи. Те са готови да обещават всичко на всички, да сърфират на гребена на вълната и да громят на думи злото, за да заслужат финансовата инжекция от кукловода си. Просто, защото зад тях няма традиции, ценности, камо ли идеи и програми.
Сега предстоят избори за български представители в Европарламента и колкото и нелогично да звучи, дебатът в обществото не е за това, как да разширим ползите от евроинтегроцията и да преобърнем мнението, че сме станали членове на ЕС по милост. Мнозина участници залагат вече на развиване на тези, свързани с разочарованието, без да изричат алтернатива. Скрити зад афишираните вътрешни проблеми и псевдопатриотизъм, те всъщност тикат колата към миналото, което трябваше да сме оставили зад гърба си. Стъпките в тази посока се оправдават с отстояване на национални каузи, но никой не обелва дума за минусите и загубите, които ще ги съпътстват. Понеже “новите герои” са калкулирали само личните изгоди от процеса, а останалото по навик ще стоварят на обществената незрялост, както стана с фалиралите банки, с инфлацията, изяла спестяванията и изградените монополи, обект на всеобщо недоволство. Проблемът е кога хората наистина ще прогледнат и ще излезнат от ситуацията на онзи анекдот, в който собственика на торбата реформирал мишлетата в нея като я тръскал постоянно, за да не успеят да се освободят от капана. Тогава навярно ще настъпи и времето, в което няма да се налага да се избира от две злини, по малката, а между две алтернативи по-добрата и реформите няма да са подмяна, а промяна.

14.04.2014 г.

Йордан Нихризов