Начало
За нас
Контакти
Връзки
Българска
социалдемократическа
партия
 
 
   
Ръководство

Председател

Изпълнително бюро

ЦКРК

Национален комитет

Решения

Изпълнително бюро

Национален комитет

Конгреси

Национални конференции

Законодателна дейност

На БСДП в 39 ОНС

На БСДП в 38 ОНС

Предложения за законови промени

Становища и декларации

На партийни органи

На общински организации

Публичен регистър

Конференции и дискусии

Теоретични конференции

Материали за дискусия

Документи и членство

Как да стана член?

Програма на БСДП

Устав


 
История / Историческо наследство

150 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ГОЛЕМИЯ БЪЛГАРСКИ СОЦИАЛДЕМОКРАТ

КОНСТАНТИН БОЗВЕЛИЕВ

На 10.11.2012 г се навършиха 150 години от рождението на видния български социалдемократ, един от основателите на БСДП, близък съратник на Янко Сакъзов. Неговия дълъг жизнен път го прави свидетел на три периода от българската история турското робство, градежа на новата българска държава и налагането на комунистическия тоталитаризъм.

Роден е в Цариград. Син е на Теньо Бозвели, любознателен еснаф – тютюнджия от рода на Неофит Хилендарски Бозвели, но съдбата го свързва с други три неща, с град Казанлък, социалдемокрацията и кооперативното движение в България. В Казанлък получава основното си образование. След Освобождението на страната през 1878 г. пробва различни професии: пощенски раздавач, стражар, просбописец, секретар в общината, като упорито се самообразова, учейки руски и френски език. В периода 1908- 1911 г. е избран за кмет на Казанлък. По негово време в града започва да се строи модерен водопровод. Участва в последствие многократно в управлението на общината като общински съветник.

В социалдемокрацията навлиза в края на осемдесетте години, когато както сам посочва “в българската литература не беше се срещала думата “социализъм”, а “понятията за социализъм, анархизъм и нихилизъм се бъркаха у мене и сливаха в едно”. Тласък към изучаване на социалните науки му дава Спиро Гулабчев, с когото го запознава през 1887 г. неговия приятел Тодор Нонов. Сиромахомилството на Гулабчев става “предверието “ на Бозвелиев към изучаване на социализма. Само след две години в периода 1889-1890 г. той основава първия социалдемократически кръжок в Казанлък, който заедно с други социалдемократически дружинки от Севлиево, Габрово, Велико Търново, Дряново и Сливен прераства след Бузлуджанския конгрес през 1891 г. в Българската социалдемократическа партия.. Константин Бозвелиев участва във всички разцепления и обединения споходили социалдемокрацията, от Пловдивския конгрес през 1892 г. до четиридесетте години на ХХ век. Дълги години е бил секретар на ЦК на БРСДП, а от 1913 г. 14 години е бил народен представител в няколко парламента. До края на живота си остава верен на общоделството и идеите на Янко Сакъзов и един от най-ярките му поддръжници. Дори, когато през 1945 г на почетна възраст, напуснал активната политика,. слугите на управляващите комунисти се опитват да заплетат името му в ущърб на опозиционната БРСДП /о/, Бозвелиев изпраща открито писмо до  главния секретар тогава Коста Лулчев, В него той отстоява принципите си като категорично отхвърля желанието с тях да се спекулира в определен интерес. За писмото публикувано в бр.251 от 18. декември 1945 г. на в. “Свободен народ” под заглавие “Още една лъжа разобличена” вече има материал в бюлетина “Позиция” през 2008 г.

Първа страница от Устава на БСДП приет на Бузлуджанския конгрес 1891 г.


С кооперативното движение съдбата свързва Константин Бозвелиев през 1900 г., когато става съосновател на потребителна кооперация “Братство” в гр. Казанлък. От тогава насетне той е пламенен привърженик на кооперативната идея. Сътрудничи на множество кооперативни издания, като през 1929 издава брошурата “Борбата против кооперациите”, в която категорично отхвърля всички нападки, отправени към кооператорите и техните сдружения.
В спомените си съгражданинът му Чудомир пише за Бозвелиев следното:” 26.ІІ.1951 г. Почина наскоро дядо Коста Бозвелиев, един от първите социалисти и кооператори в България. Той завеща библиотеката и архивите си на читалище “Искра” и аз се рових в книжата му. Хубав човек, прекрасна душа, човечен, честен и .....суетен. Всички българи са такива. И Левски и Ботев, все пози, все черепи и ножове. Та и бай Коста, всичко отредено, нагласено, подписано, само да дойде биографът или историкът да почне. Не го укорявам. Това изглежда е човешка черта. Само констатирам.”

Титулната страница на брошурата на Бозвелиев "В защита на социализма и демокрацията" с негов автограф


Ако Бозвелиев не беше човек влюбен в перото, днес за изследователите доста от фактите и процесите, развиващи се в социалното и кооперативното движение в България щяха да бъдат енигма. Той сътрудничи на множество кооперативни и социалдемократически периодични издания – в.”Народний глас” гр. Пловдив (1881-1885 г.), в. “Напред” гр. София (1885-1887 г.), сп. “Труд” гр. В. Търново, в. “Прогрес” гр. Пазарджик (1899-1894 г.), в.“Другар” (1892-1894 г.), в. “Работник” (1894 г.), в. “Социалист” гр. София (1895-1897 г.), в “Единство” и в. ”Работническа борба”. гр. София (1903-1908 г.), в “Народ” гр. София (1911-1934 г.)., сборник “Социалдемократ” (1892 – 1893 г.), списание “Общо дело” (1900-1905 г.), списание “Кооперативно дело” (1924 – 1943 г.), списание “Червена трибуна” (1928 – 1934 г.), списание “Кооперативно движение” (1936-1944 г.) и други. В Казанлък и Стара Загора пише за “Работнически вестник”. През 1894 г. е съосновател и редактор в Мъглиж на вестник “Селски глас” (1894 -1895 г.) – първият български социалдемократически вестник, предназначен за селото.. Там през 1942 г. издава и в.”Роден лес”. Автор е на книгите: “Какво искаме ние социалистите”, “Обяснение на програмата на Българската работническа социалдемократическа партия – обединена” (1919 г.), “Програма на работническата социалдемократическа партия за общинските и окръжните съвети. Обяснена и мотивирана” (1919 г.), “Спомени”, том І. “До Освободителната война включително. 1868 -1878” (1942 г.)

Вторият том на “Спомените” е подготвен, но поради липса на хартия печата се отлага за след приключване на Втората световна война. Оказва се обаче, че Бозвелиев не e особен късметлия. Налага се да чака дълго и не дочаква издаването на втория том. За близо петдесет години и творчеството му и името му се покриват с праха на мълчанието. Както много други социалдемократи той е турен в безименния миманс на делото на Димитър Благоев. Изданието на неговите, подготвени за печат, “Спомени” в по-ново време излиза чак през 1993 г. с предговор от д-р Атанас Москов. В предговора Москов посочва:” Бозвелиевите спомени са много ценен принос към фактическото уточняване на множество спорни места на български обществени и партийни явления, както и относно управленчески и лични прояви в годините в края на ХІХ век и от самото начало на ХХ-ти век.” Атанас Москов прави следното заключение за творчеството на Константин Бозвелиев: “Наистина той не е писател в общоприетата дефиниция на този вид таланти.”, но подчертава в заключение:” поколения българи хуманисти ще са му със сърце и разум благодарни, че е написал три тома спомени за годините, в които не е имало съвременните средства за отбелязване и съхраняване паметта за станалото.

Константин Бозвелиев е сред първите, сред “чучулигите” и става свидетел как идеалите могат да цъфтят и да помръкват. В това отношение показателна е неговата изповед и последните негови две желания. Изповедта е кратка, написана в негов стил като отчетен доклад по точки:
“1. С библейските легенди и басни за сътворението на света и устройството на небесното царство , с неговите награди и наказания, с неговия рай и ад отдавна се простих.
2. На религиозния морал, който действа било от желание за райски наслади в задгробния живот, било от страх по мъките на ада – в същия живот – на тая нископробна морал значение не съм давал, защото в задгробния живот не вярвам.
3. За правило на живота съм поставил да бъда полезен, доколкото мога, не за себе си и близките ми, а за обществото, в което живея, полезен за моята родина.
Това съм смятал за мой човешки и обществен дълг, в това съм виждал смисъла на живота. Не претендирам да съм изпълнил напълно този мой дълг, колкото и горещо да съм желал това. За себе си тук мога да кажа думите на древния писател Теренций:”Човек съм и никоя човешка слабост не ми е чужда....”
А след изповедта идват и последните две посмъртни желания на Бозвелиев:
“3. Желая тялото ми да бъде в ковчега покрито с червено знаме, което ще бъде моя погребален саван.
4. При погребението ми никакви речи от никого не желая “
Датата на кончината е 11.01.1951 г. Минали са три години от както опозицията в страната е смазана, а сталинизма в България е в своя апогей.

12.12.2012 г.                                                    Йордан Нихризов

 

 

ГОДИНАТА 1903
/откъс от  книгата/

МОИТЕ СПОМЕНИ
Константин Бозвелиев

 

Редакторчето на партийния вестник Гавраил Георгиев, който беше се нагърбил с тежката задача да доказва, че партията отива към изграждане поради увеличаващия се в нея дребнобуржоазен елемент и поради нахълтването й в селски и за­наятчийски среди, намираше, че източникът на тия недъзи се крие у Янко Сакъзов, в неговите еретически мнения за класово сътрудничество. И Г.Георгиев се залови наново в ред километрически статии да разчепква и предъвква наново това. което Я.Сакъзов е писал в „Общо дело" преди две години и половина. Напразно Я.Сакъзов толкози пъти писа и подчертава, че даденото му мнение за изхода от тогавашното положение е мнение за временна мярка, че такова „сътрудничество" на класи или производящи слоеве е факт в партията и в нищо не противоречи на принципа на класовата борба ~ . Че той, Сакъзов, никога.и с нищо не е отричал тоя принцип. Нищо не помага! Строгият марксист отсечено заявява: „Ако Я.Сакъзов препоръчва едно „общо дело", па макар и за един момент, той вече е напуснал почвата на партията" (Р.В. бр.22/21.II.1903 г.).
Прав ли беше Гавраил Георгиев с тая своя присъда? Разбира се — не. Това е онова разбиране на марксизма, което бе накарало Маркс да каже: „Аз не съм марксист." И класовото сътрудничество, както и класовата борба са факти и фактори в живота и в историята и даже в страни слабо развити икономически, в които обществените класи не са още достатъчно обособени, там класовото сътрудничество по-често се среща отколкото класовата борба. Историята на политическия живот е пълен с такива факти.

Първото издание на спомените на Константин Бозвелиев през 1942 г.

 

Идеята за освобождението бе обединила всички слоеве от българския народ с малки изключения. А по ново време борбата против Стамболовия режим не представляваше ли същия факт? Социалистическите сили ли се бориха против тоя режим? Да и при „Черкезкия режим" на Радославова туй, което Янко Сакъзов препоръчваше, то в действителност ставаше: и работници, и селяни, земледелци и занаятчии, и търговци бяха се опълчили против тоя режим и мнозина заплатиха с живота си в тая борба.
Наистина Я.Сакъзов, както вече казах, имаше разбирания за нашата действителност и нейното развитие, различни от тия на Благоевци, Георгиевци и други представители на тъй нареченото „тясно течение". Той не вярваше, че капитализмът ще се развие в България, тъй че да създаде силна буржоазия, от една страна, и силен пролетариат, от друга. И той смяташе, че социалистическата партия ще бъде силна само ако не се ограничи с наемните работници, а върви ръка за ръка със селяни и занаятчии и искрено поеме защитата на техните интереси. Обаче Сакъзов никога не изказа своята мисъл напълно; той никога не предложи нито в печата, нито в конгреса да влезе партията в компромис или в коалиция, с която и да било друга партия. Така че да се отдава нему фактът, че партията по негово указание отишла в крив път, като нахълтала в дребнобуржоазните селски и занаятчийски среди на лов за депутатски мандати — туй на нищо се не основава. Наистина Я.Сакъзов бе един от първите двама социалисти (другият бе Габровски). които се кандидатираха и избраха за депутати в селски среди, но това стана с одобрението на цялата партия. При това едновремено имаше и други социалистически кандидатури, поставени в подобни среди. Па и след това тая практика бе обша. Тя се споделяше и практикуваше, както видяхме, и от самия Благоев и ни­кому, никога до 1901 година не дойде наум да я осъди или да протестира.

Изданието на спомените на Константин Бозвелиев през 1993 г.

 

Но задачата, която „тесните" начело с партийния редактор Г.Георгиев си бяха поставили, трябваше да се постигне. Трябваше непременно да се докаже, че партията е заплашена от израждане и че виновни за това са широките начело с Янко Сакъзов, и затова, освен редактора Г.Георгиев заредиха се Благоев. Хр.Николов (Кабакчиев), Георги Кирков, Еню Марковски. Георги Бакалов и др., ту в „Ново време", ту в „Работнически вестник" да разчепкват всяка дума казана от Янко Сакъзов. макар и преди години, за да намерят еретичество в нея. Д.Благоев го нарече „дребнобуржоазен идеолог", защото писал и казал, че добрите или лошите реформи зависят от качествата на министрите — от тяхната способност или неспособност, от тяхната честност или безчестие и искал щото князът да избира за министри хора добри, способни, честни и такива, които се радват на народното доверие. „Политическите режими не зависят от волята на хората, а от икономическите условия на страната" — провикваше се Благоев и то било според учението на Маркса! А между това, Маркс казва, че държавните форми са в зависимост от икономическите или производствените условия. У Благоева държавните форми се обръщат в политически форми, за да се обърнат след това и в политически режими, за да се дойде до тоя абсурд, че глупостите и пакостите на всеки министър зависят от икономическите условия! Не се ли сещаше този човек, че подобно тълкувание правеше безцелна и безсмислена всяка борба против злосторническите режими? И изявлението на Я.Сакъзов в Камарата, че ние социалистите сме само против буржоазната „капиталистическата" частна собственост, която турена в производството, експлоатира чуждия труд. но не сме против дребната частна собственост, в която се използва личния труд на стопанина и неговото семейство — това изявление бе обявено за „отстъпничество от социализма", който искал социализирането на всяка частна собственост без изключение!
Тая полемика, освен в печата, пренесена бе и в организациите, преди всичко в Софийската партийна организация. Тримесечният отчет на местния комитет даде повод на Харлакова, Гавраил Георгиев и Киркова да поведат нескончаеми спорове по всяка точка в отчета. Дневни и нощни заседания на организацията, продължаващи по 5-6 часа, непрекъснато се проточиха с месеци. Най-големият спор бе около „безразборното приемане на нови членове". Куриозното беше, че докато изобщо партийният редактор обявяваше за опасност нахлуването на дребнобуржоазни елементи, тук страхът на съшия редактор и на неговите съидейници идеше от нахлуването на работници — автентични наемни работници. Бояха се от тези работници, защото виждаха, че те не се водят по техния ум. В края на тези дебати Н.Харлаков предлага резолюция: „организацията да си наложи за две години епитемия". сиреч в продължение на две години да не приема нови членове. А когато тая резолюция бе отхвърлена от организацията. Гарваил Георгиев предлага друга, с която се постановява да се приемат за членове само ония работници, които са свършили работническо училище или са прекарали едногодишен стаж в някой работнически синдикат. Поставянето на такава резолюция бе провокация от страна на тесните. Те знаеха добре, че тези резолюции ще бъдат отхвърлени, защото противоречеха на буквата и духа и на устава и на правилника, тяхната цел обаче беше да създават претекст за разцепление. За разцепление заговори редакторът Г.Георгиев още на 7.П.1903 година. В тоя ден той писа: „Когато ония, които искат да останат верни на революционния пролетарски социализъм, окончателно се убедят, че на партията действително предстои самоизраждане. тогава те ще предпочетат последното спасително средство, а именно разцеплението. Когато всичките други средства са изчерпани, тогава само разцеплението е средството, чрез което партията ще запази своя революционен пролетарски характер, само чрез разцеплението българската социалистическа демокрация ще си остане пак мощна и невредима от разни дребнобуржоазни влияния (Р.В.. бр.20 от 7.ІІ.1903 година).
Скроеният от „тесняците" план за разцепление в партията точка по точка се прилагаше. На 23.ІІ.1903 година Софийската партийна организация отхвърли пред­ложените от Н.Харлаков и Гавраил Георгиев резолюции като противоречащи на устава. Следующият ден Харлаков. Георгиев и Кирков излизат с една декларация, приподписана от 40-45 техни съмишленици, с която заявяват, че се отцепват от Софийската организация, брояща 180-200 члена, и си основават нова Софийска организация " . Това бе първият акт на разцепление в партията. Централният комитет с болшинство от три гласа (Благоев, Харлаков. Кирков) срещу два (Сакъзов, Дабев), побързва да потвърди това разцепление въпреки предписанията на устава и да обяви старата Софийска организация за несъществуваща. Излезе такова нещо: Харлаков и Кирков като членове на Софийската организация извършват разцеплението: същите Харлаков и Кирков като членове на ЦК утвърдяват това разцепление! ,.Наша баба, наш помен!''

Френския социалист Жан Жорес пример за щироките социалисти в България

 

Против това незаконно решение двамата членове от ЦК Сакъзов и Дабев са протестирали. Секретарят Дабев е бил принуден да напише протокола на заседанието, но отказал се е да му даде ход и се е обърнал с окръжно № 400 от 15 март 1903 г. до местните организации, за да им съобщи станалото и иска мнението им по него. В отговор на това окръжно болшинството от ЦК — Благоев, Харлаков. Кирков, излязоха с друго окръжно, с което обявяват, че секретар-касиерът Дабев е дезавуиран от ЦК и затова нищо да се не изпраща до него. Сведенията, които давал на организациите за станалото в партията, били неверни и интригантски и т.н. И захвана се един дуел от окръжни между представителите на двете течения в ЦК.
А процесът на разцеплението тръгна кресчендо след разцеплението в парламентарната група, по един нищожен предлог. Въпросът за Македония бе в това време излязъл на европейската дипломатическа сцена и се обсъждаше в печата. Международното социалистическо бюро се обърна към ЦК на партията, за да иска сведения по тоя въпрос. Рапортът на ЦК до М.С.Б. се забавил по някакви причини (според едни обяснения поради несъгласия в ЦК, по други — поради „некадърност на секретаря Дабев"). В парламентарната група станало дума да се обърнат с телеграма до Жореса като председател на френската камара и член на Международното социалистическо бюро. за да го замолят да се застъпи със своето мощно слово и със своя авторитет за свободата на Македония. Тесняците депутати — Благоев. Кирков и Василев — се възпротивили на това. Те не признаваха Жореса за социалист. Тогава четирима депутати социалисти: Сакъзов, Габровски, Вл.Димитров и Конов, подават такава телеграма от свое име като социалистически депутати. В отговор на това „тесняците" обявяват, че парламентарната социалистическа група „е разтурена", с други думи и там групата се разделя на две.
Какво ставаше в това време в партийните организации из провинцията? „Тесняците" от Централния комитет (Благоев, Харлаков, Кирков) в своите окръжни, като поканваха местните организации да се произнесат, сиреч одобрят станалото разцепление и делата на болшинството от ЦК, категорически заявяваха, че всички организации, които не направят това, ще се считат за излезли от партията и разтурени.
В това време в партийния орган се сипеше огън и жупел върху „широките" социалисти, които във всеки ред се кръщаваха с епитетите „опортюнисти" и „отстъпници" от социализма. От месеци вече „Работнически вестник" беше станал ор­ган не на партията, а на „тесняшката" клика, която го обсеби и не допущаше нищо от другата страна
Самите организации, в 9/10 от които до това време владееше мир и спокойствие, внесе се бацилът на раздора, заставени да вземат становище по раздорите в центъра. И заваляха резолюции една след друга — едни в полза на едната страна, други в полза на другата , обаче в „Работнически вестник" печатаха само онези, които бяха в полза на „тесняците". За другите или се замълчаваше, или се споменаваше само до тях, за да бъдат тези организации охулени и представени като „опортюнистически", „отстъпнически", „дребнобуржоазни гнезда" и пр. И значението им се свеждаше до нула. А забележително е. че още в самото начало най-големите партийни организации като Софийската, Казанлъшката, Хасковската, Ямболската се обявиха против произволите на „тесняците" в управителното тяло.
В Казанлък партийната организация бе единодушна. Тя се възмущаваше от пакостните разцепнически дела на Благоевци, Кирковци и Харлаковци в ЦК, както и от тяхното противоречиво решение по разцеплението в Софийската организация. Тя изрази своето възмущение в следната резолюция, взета на 25 март 1903 год. след разглеждане окръжните №№ 398, 400, 401 и 402 и изслушваше разискванията по тях:
1/ Организацията не одобрява решението, което ЦК в своето болшинство е взел по въпроса за Софийската местна организация. С одобрението й и потвърдяването на незаконното дело на софийските отцепници ЦК е отрекъл основния принцип в управлението на партията — принципа на болшинството — и е дал насърчителен пример за по-нататъшни разцепления в другите организации, сиреч отворил е ши­роко вратата за анархия в редовете на цялата партия.
2/ Решението на ЦК относно секретар-касиера на партията др.Евтим Дабев е решение противно на буквата и духа на устава и като такова не може да бъде одобрено. Болшинството на ЦК не може да лишава др.Дабев от мандата му, защото този мандат му е даден направо от конгреса, както се вижда ясно от парагр.19 на устава и следователно не може да му бъде отнет освен по решение на конгреса или по такова от местните организации.
Ако др.Дабев с поведението си действително спъва деятелността на ЦК или изобщо е станал нетърпим, както твърдят другарите Благоев, Кирков и Харлаков. тяхна длъжност беше да изложат туй на местните организации и да оставят те да се произнесат. Изобщо ако ЦК при сегашния си „разнороден" състав не може да действува, болшинството трябваше да поиска от местните организации изменението на тоя състав в едната му половина или избирането на друг комитет вместо сегашния.
3/ Вместо да бъдат оставени организациите свободно да се произнесат по станалите работи, болшинството на ЦК, в желанието си да предреши въпроса в известна угодна нему смисъл, заплашва с изключване из партията всички онези организации, които не се присъединяват към него, сиреч, които не одобряват беззаконните му дела. Казанлъшката работническа социалдемократическа организация високо порицава тоя нелоялен начин на действуване. Тя със скръб констатира, че болшинството от ЦК вместо да се грижи за запазване единството и целостта на партията, напротив, систематически действува за разцеплението й, като изкуствено раздухва разногласията, дели членовете на ,.истински" и „неистински" социалисти и на всички неугодни нему организации без никакво основание прикачва епитетите „широки", „опортюнисти", „неустановени елементи" и пр.
4/ Организацията не одобрява поведението на другарите депутати Д.Благоев. Г.Кирков и Г.Василев, именно дето те неоснователно и в ущърб на социалистическото дело са се отделили от парламентарната социалистическа група и даже са обявили тая група за разтурена.
Тая постъпка на речените другари е още едно грубо нарушение на принципа на болшинството, тъй ревниво защищаван от тях, що се отнася за ЦК. Тя е постъпила противоуставно, защото докато партията представлява едно цяло, нейните депутати в парламента не могат да се делят на фракция, нито да действуват всеки на своя глава.
5/ Организацията настоятелно иска щото партийният вестник, издаван с обши партийни средства, да бъде действителен орган на цялата партия, а не орган на една само група хора. През тези критически моменти, които партията прекарва, да се печатат в него резолюциите на всички организации без никакви коментарии от страна на редакцията. При това организацията потвърждава мнението си за издаване временен бюлетин за теоретически разисквания по спора.
6/ За туряне край на тези безредици в партията казанлъшката РСД организация е на мнение, че е необходимо свикването на един извънреден конгрес. Тя мисли, че ще бъде добре да все свика тоя конгрес в София в срок предвиден от устава.
Настоящата резолюция да се изпрати на ЦК на двата му адреса, да се публикува в партийния вестник и се препрати до всички партийни организации.
Казанлък, 25 март 1903 година

ОТ КАЗАНЛЪШКАТА РАБОТНИЧЕСКА СОЦ.ДЕМ.ПАРТИЯ

Общо желание в Казанлъшката организация бе да се запази единството и целостта на партията. Такова желание се изказваше и от много други организации, чиито резолюции получавахме по пощата Но от ден на ден по-очевидно ставаше, че разцеплението е вече свършен факт.
В София всъщност действуваха два централни комитета: Благоев. Кирков и Харлаков на една страна, Сакъзов и Дабев — на друга. Първите заедно с редакцията на „Работнически вестник" бяха принудени да се оттеглят в друго помещение, понеже партийният клуб, в който по-рано се помещаваха, принадлежеше на Софийската организация (старата), а тя бе противна тям. От организациите едни се произнасяха в полза на разцепниците, а други против тях. В това време „Работнически вестник" ревностно кръщаваше организациите, които се обявяват в полза на „тесняците", с името „революционни" и „пролетарски", за да обяви другите за изключени от партията като организации „опортюнистически". „чужди на социализма". В градовете, дето организацията се обявяваше против теснящината, стараеха се да образуват от отцепниците нова организация, така че в доста центрове се образуваха по две конкурентни организации.
И понеже тесняците заграбиха партийния вестник още преди разцеплението, наложи се нуждата от издаването на нов печатан орган, който да стане изразител на оная половина от партията, която не искаше да върви под байрака на „тесняците". Тоя нов орган започнал да излиза седмично в София на трети април 1903 година и се нарече „Единство". Неговото издаване продължи само 4 месеца, до края на месец юли, и по решение на конгреса се замени с вестник „Работническа борба".
Разцеплението в партията фактически стана още през месец март, за да се оформи сетне с отделните конгреси — тоя на тесняците, станал в Русе на 6 юли, и оня на широките, станал на 13 юли в София. И двете партии запазиха името на бившата единна партия (Българска работническа социалдемократическа партия).
Това разцепление не можеше с нищо да се оправдае. Трябваше обаче да стане, за да излезе на яве всичката несъстоятелност и фалшивност на мотивите, които отцепниците — тесняци привеждаха за неговото оправдание.
Един от главните им мотиви беше тоя, че ставало безразборно приемане на членове в партията, вследствие на което нахлували в нейните редове дребнобуржоазни елементи — селяни и занаятчии, които я заплашвали с израждане. И като предпазителни мерки срещу това „зло" препоръчваха въздържане („епитемия"). цензове разни и пр. При разцеплението, както и след него, всичко това се забрави от тесняците и те се разтичаха като бесни на лов за организации и отделни членове. Организации селски и еснафски като Шуменската. Самоковската. Белослатинската, Ескиджумайската, Османпазарската, Стрелчанската и др.т.н. бидоха обявени за „революционни" само за това, че одобрили извършеното разцепление. А там дето организациите им обърнаха гръб, там се заловиха с частни писма до отделни лица, известни тям като недоволни за нещо от местната организация, за да ги подстрекават да се отцепят и образуват отделни организации. Смешни бяха техните опити в тоя смисъл в нашия град. Тук организацията беше единодушно против тях. Имаше обаче двама-трима недоволници по разни причини. Кирков, който две години цели живя в Казанлък, познаваше тези недоволници и заведе кореспонденция с тях. Единият от тези недоволници Христо К. бе бламиран от организацията като член на местния комитет за бездейност; другият пък, Гатю Заимов, самостоятелен майстор шивач, бе недоволен частно от нашия другар адвоката П.Брънеков, защото последният в един съдебен процес взел защитата на противната нему страна. За да си излее яда против него, Гатю Заимов подава до Плевенския конгрес поздравителна телеграма със съдържание против адвокатите в партията. След конгреса Брънеков прави предложение до местната организация, за да иска от Заимов обяснение за мотивите на тая телеграма, в която Брънеков се сметна за визиран. Местният комитет поиска тези обяснения от подателя на телеграмата, той обаче отказа да се обясни. Същия отказ той направи на поканата на местната организация. Тогава организацията осъди постъпката на Гатю Заимов като обида с нищо неоправдана. Та ето и този недоволник получава писмо официално от ЦК със секретар Кирков, с което му се прави комплимент като на революционен социалист и се подканва да действуват за образуването на нова „революционна" организация срещу съществуващата „опортюнистическа*' и „еснафска". Тези жалки опити обаче останаха безплодни. Революционерът Гатю Заимов, макар и да поздрави тесняш-кият конгрес в Русе с телеграма „Да живее революционния социализъм, долу опортюнистите!'", след няколко месеца се присламчи в редовете на властующата тогава Национал-либерална (Стамболовистка) партия, в която се числеше и неговият съдружник шивач Кьошев.
Като не сполучиха в града, Кирковци се обърнаха към селата в Казанлъшко. Тук опитите им излязоха малко по-сполучливи. След дълго въздействуване с писмо до отделни селски другари тесняците успяха да разцепят организациите в Енина и Хасът (Крън) по на две. Обадиха се и от Шипка някои бивши наши другари в полза на тесняците, макар, че тамошната партийна организация беше още преди година заличена поради пълна бездеятелност. Но докато постигнат и тоя мършав резултат, доста време се пиля. Макар, че разцеплението в партията бе станало още през месец март, ние тук в Казанлъшко празнувахме майския празник заедно със селските организации, включително Енинската и Хасенската, при най-голямо единодушие и ентусиазъм. Дори и по-сетне, до края на юни. организациите в тия две села вървяха ръка за ръка с нас. Спомням си, че на 6 юли 1903 година, неделен ден, посети ме в дома ми нашият стар другар от Енина Колю Парушев и от дума на дума в нашия разговор дойдохме до положението в партията. Аз, който знаех вече за опитите на тесняците и за писмата, които Кирков и Благоев са пращали на него самия, рекох му: „Ще ни разделят, Кольо, искат да ни разделят, да ни накарат да забравим връзките, които ни свързват, общия наш идеал, миналите борби за тоя идеал и да се опълчим един срещу друг за радост на нашите врагове!" „Как е възможно това, бай Коста? — отговаря Парушев. — Как можем да се делим, от вас се запознахме със социализма?" Отсетне се научих, че Парушев в тоя ден е идвал в града да подава от името на Енинската организация поздравителната телеграма до тесняшкия конгрес в Русе, в тоя ден обаче, Енинската организация не е била минала на страната на тесняците, а е искала да прояви един вид неутралитет, защото на следната неделя и нашият конгрес в София получи поздравителна телеграма от нея. Разцеплението на тая организация стана в края на август същата година. По една случайност в деня, когато се решаваше това разцепление, аз се намерих в Енина с неколцина казанлъшки другари. Излезли бяхме на разходка. Там наши другари, отивайки на организационно събрание, съобщиха ни, че организацията им е свикана на събрание с дневен ред „Да се определи на коя страна е". Лозунгът за „самоопределение" бил даден от тесняшкия Централен комитет. Енинските другари, които ни съобщиха това, казаха ни, че част от организацията клоняла към тесняците. В нейната среда бил и Колю Парушев, но че по-голямата част се държи здраво за градската организация. Известени за нашето присъствие в село. и двете страни се съгласили да ни помолят да не присъствуваме на събранието, за да не се каже, че решението е взето под наше влияние. Ние си заминахме за града и на другия ден се известихме, че след дълги дебати до общо решение организацията не могла да дойде и се разцепила: образували се две организации почти с еднакъв по число състав.
Разцеплението в Хасенската (Крънската) организация стана още по-късно. Един неделен ден през месец септември аз бях поканен от наши другари в това село да им държа беседа в организационно събрание по спорните въпроси. Отидох. Събранието стана извън село под сянката на един голям орех. Говорих цели два часа: разгледах всички въпроси, по които ставаха полемики в партията, отговорих на всички запитвания, които ми се направиха. Опонент не се яви. Забелязах само, че трима-четирима души от присъствуващите не дочакаха края на събранието, а си отидоха под предлог, че си имали работа. Обясниха ми. че те били съчувственици на тесняците, казаха ми още, че преди няколко дни идвал в село от Казанлък Александър Павлов, за да ги убеждава да присъединят организацията си към тесняшкия Централен комитет. Или ако това не успеят — то да се отцепят и образуват нова организация. Александър Павлов, който продължаваше да се числи за член на градската организация, бил същевременно емисар на тесняците! Тези неколцина хасенски другари действително образуваха след това нова организация, която се призна от Благоевци и Кирковци за революционна.

Предлагания откъс публикуваме във връзка със 150-та годишнина от рождението на автора, но внимателния прочит на събитията от преди 110 години показва, че до днес в българската политика и в отношенията на хората, които проявяват интерес към нея няма много различия. Дали това се дължи на народностната психика на българина или на факта, че след 1989 г. сме принудени да преоткриваме изминат път, времето ще покаже..

“Позиция”

 
Текуща информация

Предстоящи събития

Социалдемократите за

Материали за дискусия

Пресцентър - съобщения

Избори

Избори

Избори 2015 - 2017

Партньорство

БСДС

СДА

Синдикати

Неправителствени организации

История

Историческо наследство

Вестник

Вътрешно-партиен бюлетин "Позиция

Вашето мнение

Ако желаете да изкажете вашето мнение направете го от тук.

Търсене

Тук можете да извършите търсене на материали по зададени от Вас ключови думи.

Предизборен клип на БСДП

Copyright www.bsdp.bg. All right resivet.
Темплейти