Начало
За нас
Контакти
Връзки
Българска
социалдемократическа
партия
 
 
   
Ръководство

Председател

Изпълнително бюро

ЦКРК

Национален комитет

Решения

Изпълнително бюро

Национален комитет

Конгреси

Национални конференции

Законодателна дейност

На БСДП в 39 ОНС

На БСДП в 38 ОНС

Становища и декларации

На партийни органи

На общински организации

Публичен регистър

Конференции и дискусии

Теоретични конференции

Материали за дискусия

Документи и членство

Как да стана член?

Програма на БСДП

Устав


 

 
Текуща информация / Социалдемократите за

Изкривената същност на българското политическо пространство.
Теодор Дечев

Нарастващия хаос в държавното управление, объркването на политическия ни елит пред зейналите пукнатини в "евроатлантическия проект", много по-голямата активност на различни граждански структури в сравнение с демократичната опозиция, предизвикаха през последните дни поредната вълна от дебати относно структурирането на политическото пространство в България.
Малко неочаквано, в "Литературен вестник" (!) излязоха наведнъж цели две статии, в които въпросите за структурирането на политическото пространство, за неговата нормализация и за бъдещето на партиите, (най-вече на СДС), се разискват подробно. На първа страница откриваме бележката на Бойко Пенчев "Войната като шанс", а на страница трета е препечатан текст, поместен от автор с псевдоним "Чичо Фичо" във форума на вестник "Сега". По принцип имам почти враждебно отношение към съчинения, поместени в интернет - форумите под разни лъжеимена, (аз самият се подписвам със собственото си име), но текстът на "Чичо Фичо" е твърде важен за да бъде подминат. (Видимо същата е била и оценката на редакцията на "Литературен вестник", за да помести т. нар. "Януарски тезиси на страничен наблюдател").
В двата текста има няколко заслужаващи коментар тези, които ще се опитам да формулирам по най-сбит начин, без да ги изопачавам.
Според Бойко Пенчев "Дебатът около Ирак беше шанс за българското политическо да се структурира в някаква ясна "ляво-дясно" координатна система. Дясното, като идеология на реда и лявото, като идеология на солидарността. И двете позиции могат да бъдат защитавани и оборвани, но по-важното е, че те биха форматирали българския политически бъркоч в някакви разбираеми за света параметри. Естествено това не се случи".
От своя страна, "Чичо Фичо" буквално прокламира следното: "Политическият фронт минава ясно между силите на промяната и силите на непромяната. Това е единственият наличен двуполюсен модел. В България преходът не само не е приключил, но още не е започнал. Икономическата власт е в ръцете на номенклатурно - милиционерската шайка; политическата власт е в ръцете на номенклатурно-милиционерската шайка. Икономическата власт е етаж от политическата власт. Липсва истински пазар; социалната структура, присъща на развито съвременно пазарно стопанство; истинско гражданско общество. Какъв преход е завършил? Той ще започне едва с влизането в НАТО и ЕС. Дотогава е време за борба със силите на непромяната от всички цветове, за истинска промяна".
В тези два кратки абзаца може да бъде намерена в синтезиран вид по-голямата част от драмата на българския политически преход - както вече изиграният на политическата сцена "драматургичен материал", така и "актуалната пиеса", която извиква в момента сълзите на зрителите.
Патосът на бележката на Бойко Пенчев е, че е крайно време политическото пространство в България да се "нормализира" и да се намести в разбираемата за цивилизованите чужденци координатна система "ляво - дясно". Авторът не взема отношение по същността на спора и противопоставянето между дясното и лявото, между "реда" и "солидарността". Той е добронамерен и към двете "парадигми". Болката му е, че в България е налице някакъв "политически бъркоч", който е непонятен за хората от страни с три - четири пъти по-дълга демократична традиция. Интересното е, че същата болка изпитват и "цивилизованите чужденци", които още с първите демократични промени, през 1989 г. - 1990 г., започнаха да търсят в България аналози на утвърдените в техните страни партийни фамилии. (За разлика от много българи, повечето европейци, както и мнозинството от американци, австралийци, японци, канадци и новозеландци не виждат възможност за функциониране на демокрацията без наличието на развита партийна система). Последното влезе в конфликт с тезата, застъпвана от "Чичо Фичо" в януарските му тезиси. Противопоставянето на "силите на промяната" на "силите на НЕпромяната" беше прието за чиста монета от представителите на западните демоклратични политически сили само в един кратък период - до изборите за Велико народно събрание през юни 1990 г. След тези исторически избори, всички европейски (и не само европейски) партийни фамилии се втурнаха да припознават "точните" си български аналози и "да завардват периметър" в българското политическо пространство.
Припряността в търсенето на български аналози на европейските партийни фамилии, разбира се вървеше ръка за ръка със значителния скепсис на европейските политолози, дали в действителност съществуват "истински партньори", или ще се наложи да се работи с някакви "ерзаци". Години наред самият автор на тези редове, упорствуваше в твърденията си, че класическото клише "ляво - дясно" е практически неприложимо за България, като страна с политическа система и икономика в преход. В това отношение бяха налице подобни тези, защитени от много сериозни автори като Ян Вермеерш, Паскал Брюкнер и др.
Всички виждахме, че в страните в преход, и особено в България отсъствуват параметрите на класическото противопоставяне "ляво - дясно". Политическото пространство, непосредствено след 10 ноември 1989 г., беше изпълнено преди всичко със символи. Точно в този момент езикът на европейската левица беше силно компрометиран в очите на демократично мислищите хора в България. Така беше и в другите страни в преход. Според Вацлав Хавел (човек с декларирани демократични леви убеждения), езикът на левицата в Централна и Източна Европа беше направо разрушен. В Полша на някои хора се виждаха съмнителни дори термини като "социална психология", а Збигнев Буяк (бих казал - легендарна фигура в "Солидарност") обясняваше, че неговата социалдемократическа формация е "на запад от центъра".
Всичко "социално" миришеше на тоталитаризъм, дори "социалната държава" на християндемократите и Лудвиг Ерхард беше посрещната на нож. Всички си спомнят яростното противопоставяне срещу определението, че България е "социална държава", влязло в преамбюла на Конституцията. Трябваше да минат две години, за да бъде взета "на въоръжение" тази терминология от покойният Стефан Савов - един от първите български политици, които имаха възможността да разисква подобни проблеми с европейските християндемократи.
Едновременно с ерозията на езика на левицата, от материалния свят направо отсъствуваха "реалиите" на езика на десницата. Беше изключително забавно да четеш "пазарните" излияния на много партии за парламентарните избори през 1991 г., и 1994 г. От тях можеше да се остане с впечатление, че делът на частният сектор в брутния вътрешен продукт на България доминира, а политиците излагат възгледите си за една функционираща пазарна икономика.
Всъщност, нямаше нито пазар, нито частна собственост. Едно от големите заблужзения на правителството на Филип Димитров, през 1992 г., беше опитът му да остави синдикатите и работодателите да се оправят сами, без държавна намеса. (Казано по-сложно и по-научно - опита се да трансформира неокорпоративния модел на индустриални отношения в т. нар. традиционен модел). В един момент, когато практически сто процента от индустриалната собственост (и не само от нея) бяха държавни, а работодателските организации - бутафорни, подобен демарш с основание беше оценен от синдикатите, като "дезертиране от социалното партньорство".
Отсъствуваше и класическото при "ляво - десните" схеми противопоставяне "труд - капитал". То не е престанало да съществува в никоя от европейските демокрации, но от Първата световна война насам е туширано в голяма степен с използуването на механизмите на социалното партньорство, известни още като "трипартизъм" или "социален диалог". С чиста съвест можем да кажем, че в периода 1989 г. - 1997 г. , в България, опозицията "труд - капитал" или съвсем отсъствуваше или се "изгубваше" в дълбоките гънки на дрехата на държавната собственост. (Не съм склонен да преувеличавам ролята на собствеността и на нейното разпределение в политическия процес, подобно на правоверните марксисти, но в еднаква степен би било погрешно да я игнорираме).
Едва бурното развитие на приватизационния процес в периода 1997 г. - 2001 г., доведе до ясно прокарване на демаркационна линия между работодатели и работници, съответно между "труд" и "капитал". Възникването на нови работодателски структури като Съюзът на работодателите в България (СРБ), защитаващи радикални работодателски искания, по своеобразен начин маркира влизането в нов етап на индустриалните отношенвия в България.
Въпрос на широка дискусия (с предизвестен отговор) може да бъде това, кой се облагодетелствува от приватизацията и справедливо ли е това. Голяма част от обществото никак не е очарована от това, кои са новите капиталисти в България, но това не е от значение за нашия анализ. Важното е , че едва след форсирането на приватизационния процес през 1997 г. - 2001 г., се появи едно от класическите основания за разделението на "леви и десни". Както ще видим по-долу, това не прави структурирането на политическото пространство в момента по-малко парадоксално.
Така или иначе, европейските партийни фамилии нямаха време да чакат българите да се наприватизират, разграничат и политически структурират. След 1991 г., установяването на постоянни връзки между българските и европейските партии напредна много бързо. Точно при това партийно сближаване се стигна до структуриране на политическото пространство, по точно до подреждане на етикетите в него, по начин който влиза в конфликт с обичайните представи и здравия разум.
Оста "промяна - НЕпромяна", беше подменена с оста "дясно - ляво". Термините "дясно" и "ляво" в дадения случай имаха характер по-скоро на заклинания, отколкото на политически ориентири. Поради априорното приемане, че БКП/БСП е "лява", нещо което е повече от спорно, СДС реши да се окичи с десен етикет. Покойният Георги Спасов беше може би първият ръководен деец на СДС, който го определи като "дясна" политическа сила. Разцеплението в коалицията СДС през 1991 г., определено от отец Събев като "отлюспване" (и което струва на СДС около 15 % от броя на подадените гласове), окончателно закрепи легендата за "десния" му характер в очите на европейските партийни функционери.
След провалът на БСДП на изборите през 1991 г., се появиха първите симптоми, че европейски социалдемократи търсят в лицето на БСП нов партньор, адекватен на амбициите им за политическо влияние в страната. БЗНС и Демократическата партия успяха бързо да се интегрират в европейските християндемократически и дясноцентристки структури. От своя страна интересът на европейските християндемократи към СДС растеше прогресивно, въпреки че по различни времена в коалицията участваха от две до три социалдемократически партии. Желю Желев беше обявен за патрон на Либералния Интернационал, а след него натам се запътиха радикалдемократи, луджевисти и разбира се ДПС.
Така възникна основната диспропорция в структурирането на политическото пространство в България. От една страна, и до ден днешен остава в сила разделението - "сили на промяната срещу сили на непромяната". Ако "Чичо Фичо" беше запознат с творчеството на Стейн Рокан - бащата на норвежката политология, той щеше да употреби вместо думата "фронт", чуждицата "кливидж", на която в българската литература все още не е измислен свестен превод. Най-добрият превод може би е "разлом". Теорията на Рокан за "кливиджите" - "град срещу село", "клерикалното начало срещу светското" и т. н., е една от актуалните теории за възникването на политическите партии, така че никой не може да определя анализът на "Чичо Фичо" като доморасло българско съждение. Напротив, много политолози биха го приели като научно издържано. Има обаче два сериозни практически проблема.
Първият проблем е, че това положение се задържа твърде дълго, за разлика от някои други страни от Централна и Източна Европа. Вторият е, че успоредно със запазилото се разделение "сили на промяната срещу сили на НЕпромяната", започна изкуственото структуриране по оста "ляво - дясно", като се използуваха не обективни политологически критерии, а "лицензи за припознаване" от съответните планетарни и европейски наднационални политически организации.
Процесът на европейска интеграция, задълбочи тази диспропорция. Ключовият момент е там, че и в Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ) и особено в Европейския парламент се формират партийни, наднационални фракции. Структурирани са и съответни наднационални партийни формации - Партията на европейските социалисти (ПЕС), Европейската народна партия (ЕНП), Европейската либерално демократическа и реформистка партия (ЕЛДРП) и т. н. Групирането по политически течения, а не по национлани делегации се смята за един от "двигателите" на европейската интеграция. В страните - кандидатки за членство в ЕС обаче, това предизвика видими сътресения в партийните системи.
Най-големи се оказаха те при социалдемократите в България, Литва и Словакия. Българският пример е особено сканадлен. След като през 1996 г., Комитетът на Социалистическия интернационал (СИ) за Централна и Източна Европа, подкрепи кандидатурата на Петър Стоянов за президент по искане на БСДП, само една година по-късно, през 1997 г., Партията на европейските социалисти (ПЕС) подложи същата БСДП на тотален натиск за да напусне ОДС. БСДП естествено отказа.
В Словакия пък, социалдемократите се включиха в т. нар. "Словашка демократична коалиция", която свали от власт национал-популиста Владимир Мечияр. Те веднага бяха подложени на свирепа критика за това, че са се обвързали с "несоциалдемократическа формация", въпреки че същите европейски критикари определяха управлението на Мечияр, като главен проблем в изпълнението на политическите критерии за членство от страна на Словакия.
Фактът, че България съвсем не е малка държава от европейска гледна точка и ще излъчва цели 15 евродепутати, накара евросоциалистите да забравят огромните си резерви към БСП и да започнат да я разглеждат като много перспективен партньор. Или ако си послужим с думите на Луис Аяла (генерален секретар на СИ): "БСДП беше партията на деветдесетте години, когато бяха от значение идеите, ценностите и партийните програми. Днес дневният ред е друг. В началота на 21-ви век са важни прагматичните аспекти на евроинтеграцията".
Подобна всеядност при "левите" европолитици напълно кореспондира с аналогично поведение при "десните". След като Словенската социалдемократическа партия, беше принудена през 1996 - 1997 г. да напусне СИ, тя беше приета под същото име и със същата програма в Европейската народна партия (ЕНП). Вероятно, основен аргумент за "християндемократичността" на словенските социалдемократи е бил фактът, че това е втората по сила партия в Словения, с "железен" избирателен корпус от 15 - 20 %. Краят на века беше ознаменуван и с буквалната "кражба" на партията на Виктор Орбан - ФИДЕС. ЕНП направо "прелъсти" управляващата тогава в Унгария партия, която до този момент беше гордостта на Либералния интернационал.
Това аритметично състезание за бъдещи гласове в Европейския парламент отдавна е излязло от границите на всякаква политическа идейност и солидарност. То обаче се отразява крайно неблагоприятно на българския политически пейзаж. Неизбежната трансформация на СДС в партия, приемането му в ЕНП и в крайна сметка признанието за Надежда Михайлова, като европейски политик - изборът й за заместник председател на ЕНП, окончателно и безвъзвратно дефинираха СДС като дясно - центристка партия. От партиите от ОДС, и БЗНС-НС и ДП са също в християндемократическата орбита. "Силите на промяната" се асоциират с европейската десница, независимо от тома, че по много показатели те изобщо не са там, а някъде в идеалния център и дори малко в ляво. Единствено БСДП гравитира към "европейското ляво", но от нея не могат да се очакват електорални чудеса.
За сметка на това, европейските социалисти очакват БСП "да им изкара" поне 4 - 5 депутати от общо 15. Дългогодишното сътрудничество на БСДП със СДС предизвиква чисто партизанско раздразнение в ПЕС, където гледат на ЕНП, като на най-опасен конкурент.
Човек би се запитал на какво се дължи яростното противопоставяне между европейските социалдемократи и християндемократи, при положение, че позициите им стават все по-близки и че твърде често сме свидетели на техни коалиционни правителства. Тръгнали от противоположни краища на "ляво - дясната" скала, европейските социалдемократи и християндемократи извървяха дълъг път, за да се срещнат в края на двадесетия век някъде по средата. Политолозите обичат да изследват своеобразната еволюция на тези две политически течения - сближаването на политическата им прагматика и дори сходството в идеологическите и лозунговите скрижали. (След излизането на "Хартата на ценностите на СДС", социалдемократите трябваше да проумеят, че и други се кълнат в "свободата, справедливостта и солидарността"). Има изписани хиляди страници книжнина върху различията в произхода и приликата в актуалното политическо действие на европейските "леви" и "десни". Стигна се до там, да се обяснява, че разликата между тях е преди всичко в "стила им", както разбира се и в историческото наследство и в политическите икони, на които се кланят.
Отговорът на въпроса за причините за острото противопоставяне между европейските умерени "леви" и "десни", е най-вече в чисто състезателния аспект на отношенията между двете най-големи партийни фамилии. Един от заместник председателите на ПЕС, преди около година беше изпаднал в откровение и беше обяснил, че в наши дни партиите са много по-важни като машини за спечелване на изборите, отколкото като носители на определени идеологии. Тези възгледи едва ли се споделят от всички европейски политици - още по-малко от всички социалдемократи, но със сигурност са широко разпространени и сред "леви" и сред "десни". Подобни гледища обаче са в пълно противоречие с разделението на "сили на промяната" и "сили на НЕпромяната".
Външната намеса в аранжирането на партиите по скалата "ляво - дясно", дава своя "принос" да стане така, че вместо силите на "НЕпромяната" постепенно да бъдат маргинализирани и политическото им влияние да бъде ограничено, те се легитимират успешно като страна в демократичния процес на редуването във властта. БСП и свързаните с нея фондации и мозъчни тръстове получават както морална, така и сериозна материална помощ от европейските социалисти. БСДП и другите "социалдемократи на промяната" са изключени от подобни взаимоотношения, поради сътрудничеството си с ОДС.
Всичко това води до международна, а и до националната легитимация на БСП като нормална, приемлива и едва ли не демократична сила. Печалното е това, че видимо в СДС имаше (а изглежда и продължава да има) хора, на които това изглежда да е в реда на нещата. Аз лично се подписвам с двете си ръце под позицията "всички срещу силите на НЕпромяната", но на много хора от демократичните сили е по-лесно да работят със стандартните клишета "леви срещу десни", да призовават за възприемане на крайни неолиберални гледища в СДС и превръщането му в защитник преди всичко на корпоративните работодателски интереси. Такива тенденции се явиха съвсем отчетливо в края на управлението на правителството на СДС.
Никой не пожела да проумее изключително интелигентният опит на Иван Костов да даде на новосъздадената партия СДС, адекватна идеология. Единици се оказаха хората от ръководството на СДС, които знаеха и разбираха, че християндемокрацията произхожда от идеята да бъдат противопоставени социалното учение на католическата църква и принципите на протестантската етика срещу революционния марксизъм. Никой не можа да вникне в това, че християндемократите имат свои работнически и синдикални структури, че християндемокрацията не е консервативна и дясна идеология, а социално ориентирана, реформаторска, ако щете центристка алтернатива на разрушителните революционни идеологии.
Активистите на СДС или залитаха, "ха наляво - ха надясно", от откровено революционерство до неадекватно за българските условия десничарство, или се интересуваха единствено от конкретните аспекти на управлението (за да не се изразя по-нелицеприятно). Нямам никакво намерение да "кадя тамян" на Иван Костов, но той беше единствения човек, който можеше да осъществи идеологизирането на СДС по европейски, християндемократически модел. Не му стигна време и нямаше достатъчно поддръжници. Липсваха и други неща - в България се правеше християндемокрация без да има характерната мрежа от свързани с църквата граждански организации, които примерно изграждат тъканта на германската християндемокрация. По подобен начин, ние - бедните социалдемократи се опитваме да правим нещо, при положение че в Р. България политическата дейност на синдикатите е забранена с Конституцията.
По този начин в България имаме християндемократическо СДС, за което гласуват синдикализираните работници в големите градове. Имаме социалисти от БСП, за които гласуват откровено консервативно настроените жители на малките населени места, включително целокупното селячество. За така наречените автентични социалдемократи от БСДП през 1991 г. и през 1994 г., гласуваше онеправданата, либерално настроена интелигенция - учителите и инженерите. За "либерализма" на тютюнджиите - сиромаси от членската маса на ДПС, изобщо не си струва да говорим. Или както пише в "Литературен вестник" - пълен политически "бъркоч". В някаква степен и заради този "бъркоч" се стигна до трагедията, една напълно безидейна формация, събрана "на повикване", да получи абсолютно мнозинство в парламента, за да завърши българския преход
Затова и в близко бъдеще, хем няма да имаме истинско класическо структуриране "ляво - дясно", хем външния натиск това да стане ще слага пръти в колата на обединението на силите на промяната. На България са необходими добре структурирани, умерено но в достатъчна степен идеологизирани, еманципирани "ляво и дясно центристки" формации на "силите на промяната". При сегашния ход на нещата обаче това е само пожелание. "Силите на промяната" си гонят опашките и се ядат взаимно.
Бедата е там, че европейската интеграция и глобализацията постоянно повишават тежестта на планетарните и най-вече на европейските наднационални партийни образувания. А там се съобразяват със своите сметки и критерии.Откадето да го погледнеш - все мъка. Казват, преходът бил свършил. За разпределението на собствеността - може би. За партийно - политическата система - едва ли Интересното тепърва предстои.

 
Текуща информация

Предстоящи събития

Социалдемократите за

Материали за дискусия

Пресцентър - съобщения

Избори

Избори

Партньорство

БСДС

СДА

Синдикати

Неправителствени организации

История

Историческо наследство

Вестник

Вътрешно-партиен бюлетин "Позиция

Вашето мнение

Ако желаете да изкажете вашето мнение направете го от тук.

Търсене

Тук можете да извършите търсене на материали по зададени от Вас ключови думи.

Предизборен клип на БСДП

Copyright www.bsdp.bg. All right resivet.
Темплейти

Warning: Unknown: Your script possibly relies on a session side-effect which existed until PHP 4.2.3. Please be advised that the session extension does not consider global variables as a source of data, unless register_globals is enabled. You can disable this functionality and this warning by setting session.bug_compat_42 or session.bug_compat_warn to off, respectively in Unknown on line 0