Начало
За нас
Контакти
Връзки
Българска
социалдемократическа
партия
 
 
   
Ръководство

Председател

Изпълнително бюро

ЦКРК

Национален комитет

Решения

Изпълнително бюро

Национален комитет

Конгреси

Национални конференции

Законодателна дейност

На БСДП в 39 ОНС

На БСДП в 38 ОНС

Предложения за законови промени

Становища и декларации

На партийни органи

На общински организации

Публичен регистър

Конференции и дискусии

Теоретични конференции

Материали за дискусия

Документи и членство

Как да стана член?

Програма на БСДП

Устав


 
История / Историческо наследство

НЕЗАБРАВИМИТЕ НАШИ ПРЕДШЕСТВЕНИЦИ

ИДЕЙНАТА БОРБА В БЪЛГАРСКАТА СОЦИАЛДЕМОКРАЦИЯ В НАЧАЛОТО НА ХХ-ТИ ВЕК РОДИ УНИКАЛНИ ТЕОРИТЕЧНИ ПОЗИЦИИ
На 13.07.2008 г . се навършват 105 години от окончателното разделяне на двете течения в социалдемокрацията у нас. Макар името на партията да остава едно и също БРСДП, прибавката поставена в скоби – “широки” или “тесни” социалисти означавала твърде много, защото често двете политически формации били на коренно различни позиции и обективно погледнато най-жестоки удари широканците получават от своите довчерашни другари тесняците, нарекли се след три петилетки комунисти. През втората половина на ХХ-век тоталитарната червена пропаганда наричаше разцеплението от 1903 г. окончателно скъсване на българската социалдемокрация с опортионизма и начало на нейния процес на комунизиране. Другите, следовниците на Сакъзов, бяха определяни като съглашатели и слуги на капитализма, за да се стигне при сталинизацията от 40- години до определението “социалфашисти” След краха на комунистическия режим се чуха отделни гласове в дегизиралата се с нови одежди БКП, че социалдемокрацията е била два пъти исторически права : през 1903 и през втората половина на 40-те години на миналия век, но в новата пътека на идейна амнезия и пренаписване на историята за преименуваната БСП бе по-важно да защити своята непреходна роля, колчем да се осветляват тъмните петна в миналото. Така днес за идейния спор на социалдемократите от края на ХІХ, началото на ХХ век широката публика не знае много. Още по-малко е известен факта на каква база се е формирал анализа, посредством който българските следовници на Сакъзов изпреварват с тезата за възможното партньорство между труда и капитала своите съидейници от Западна Европа с няколко десетилетия. В този брой на “Позиция” ще се опитаме да вдигнем завесата като същевременно ви запознаем с биографията на един от хората изследвали идейната борба още в нейния най-ранен етап – Димитър Димитров и с третата част от неговата брошура “Разпра в работническата партия”. През 1991 г. фондацията на възстановената БСДП – “Янко Сакъзов” започва да издава поредицата Библиотека “Социалдемокрацията идеи в движение”. Една от първите е препечатаната брошура на Димитър Димитров “Разпра в работническата партия” с предговор от Веселин Янчев. Нека разгърнем отново нейните страници.

През 1900 г. започва издаването на списание „Общо дело", чийто идеен вдъхновител и главен редактор е Янко Сакъзов — един от ръководителите на БРСДП и секретар на Централния й комитет. Още първите броеве предизвикват неодобрението и недо­волството на Д. Благоев — всепризнатият партиен авторитет и също секретар на ЦК на БРСДП. С това се слага началото на една полемика, която постепенно ще засегне най-важните теоретич­ни, организационни и тактически принципи на българската социалдемокрация. Тази полемика ще противопостави една нейна част на друга и ще роди конфликтът, довел до разцеплението на БРСДП.
Един от първите, който си поставя за задача да осмисли по-цялостно и задълбочено тази „разпра" и да разкрие своето виждане за ролята и мястото на социалдемокрацията в обществения ни живот, е
Димитър Димитров.




Той е роден в Бесарабия през 1876 година. Скоро родителите му се преселват в България. Д. Димитров завършва философия и класическа литература в Софийското висше училище. След дипломирането си преподава за кратко време в Софийската мъжка гимназия. Съвсем млад умира от туберкулоза в Шумен през 1902 година. Зад тези оскъдни би­ографични данни се крие един ум, който изненадва със своята аналитичност и разнообразие от интереси, една енергична, действена, неуморима натура. Още на 17 години Д. Димитров се заема с преводаческа работа. Първата му преведена книга е „Популярна астрономия"; последната, която не успява да довърши, е „В защита на марксизма. Отговор на Бернщайн", от Карл Кауцки. Междувременно превежда Бюхнер, Сеченов, Толстой, спори с д-р Кръстев, пише литературни прегледи, рецензии, интересува се и изучава Монтескьо, Моргжан, Маркс, Енгелс. Като студент участва в протестна акция срещу убийството на Алеко Константинов, за което е изключен от Университета, основава филологическо дружество и синдикална студентска комисия. Той е редактор на в. „Народ", пише в сп. „Мисъл" и „Списание на Икономическото дружество", постоянен сътрудник е на „Ново време" и „Общо дело". Но Д. Димитров е не само „теоретик", но и практически деец с големи организационни способности. Ангажирал се с работническото движение, той предпочита действията в името на работниците пред безплодното теоретизиране от тяхно име. Затова той отделя голямо внимание на синдикирането на софийските печатари, на обучението на работниците във Вечерното училище, което сам създава и т.н.
Д. Димитров внимателно следи промените в международното работническо движение. С точен усет за новото и нетрадиционното, той веднага се заема с превода на книгата на Едуард Бернщайн „Предпоставките на социализма и задачите на социалдемок­рацията" и я отпечатва през 1900 г, само година след появата и в Германия. Впрочем интересът към книгата на Бернщайн е наистина феноменален. В течение на три години тя е преиздавана десет пъти и е преведена на всички европейски и на японски език. С други думи появата на Бернщайн и на български е отраден факт, който приобщава нашата социалдемокрация и четящата публика към един нов етап в развитието на социалната мисъл.
Но може би най-значимото, оставено ни от Д. Димитров, е тази малка брошура, написана в последните месеци от живота му: „Разпра в работнишката партия". Както сам авторът отбелязва, на пръв поглед, тази брошура може да се възприеме като полемика срещу Благоев с цел да се защити Сакъзов. В действителност, макар и да внася доста голямо осветление върху спора, Д. Димитров взема само повод от него, за да разкрие своите оригинални схващания по един твърде широк кръг от проблеми, които са вълнували българската социалдемокрация по онова време. От тях особено интересни са три: отношението към марксистката теория, към социално-икономическата действителност у нас и от тук — към политическото действие на социалдемократическата партия.
Д. Димитров е първият социалдемократически деец у нас, който прави опит да измести традиционната плоскост на схващане на марксизма като нещо застинало, монолитно и веднъж завина­ги дадено. Той категорично се противопоставя на тенденцията марксизмът да се представя като единствено научно обяснение на общественото развитие, като набор от истини и принципи, абсолютно верни и валидни за всички страни и народи и единствено способни да обосноват и ръководят работническото движение. Без да отхвърля марксизма, Д. Димитров счита, че той не трябва да се превръща в евангелие, на което не бива да се противоречи или в Рубикон, който разделя правоверните от неправоверните социалдемократи. Воден от убеждението, че целта на всяко учение, на всеки научен метод е по-пълното и вярно обяснение на действителността, той отбелязва, че социалдемократическата партия ще спечели, ако се освободи от преклонението си само пред един мислител и високомерното отношение към постиженията на други школи и учени, ако не анатемосва, а подкрепя самостоятелното мислене. Но тук възниква въпросът — няма ли по този начин партията да се изроди, да тръгне по друг път?
Според Д. Димитров този въпрос е актуален, ако партията се схваща като съюз от поддръжници на едно обществено-икономическо учение. Ако тя обаче иска да бъде една действена национална обществено—политическа организация, то не теоретическата чистота и придържането към веднъж усвоени принципи, а „БЛАГОТО НА ЦЯЛОТО", развитието на страната трябва да определят нейните действия. Следователно политическото действие трябва да отчита и се определя не толкова от общи теоретични схеми, а от реалностите на конкретния исторически момент, от икономическата ситуация, съотношението на политическите сили и т.н.
Именно от тези предпоставки изхожда Д. Димитров и във виж­данията си за мястото и задачите на българската социалдемокрация. Той отчита, че българската действителност е твърде различна от западноевропейската. Страната страда не от развитието на капитализма, а по-скоро от неговото недостатъчно развитие; работническата класа, която според ортодоксалните марксистки схващания трябва да играе решаваща роля в общественото развитие, е съвсем слаба; начело на политическото управление стои не една силна буржоазия, а една всесилна бюрокрация.
От тук и големия, болезнено реален въпрос — какво трябва да определя политическото действие на българската социалдемокрация? Дали традиционната представа за борбата между капитализма и социализма, вярата, че все някога нашето общество ще се раздели на огромно множество от работници и нищожно малцинство от капиталисти и че тогава социалдемокрацията ще завоюва политическата власт, ще премахне частната собственост и всички противоречия в обществото? Или — необходимостта да се съдейства със всички средства за утвърждаването на демокрацията, за развитието на по-висока производителност на труда и по-пълното участие на работния народ в ползването на резултатите от тази производителност?
Д. Димитров очертава една стратегическа линия на поведение на социалдемократическа партия, лишена от схематизъм и догматизъм. Той разбира, че тя има шанс и бъдеще ако превърне борбата за демокрация в своя непосредствена задача, ако работи от една страна с буржоазията за развитието на капиталистическото производство, а от друга — със селяните и занаятчиите за ограничаване на прекомерните капиталистически апетити.
В конкретното историческо време това е една оригинална и новаторска линия на мислене и действие, която поради превратностите на българската съдба има своята актуалност и днес.
Веселин Янчев
1991 г.





РАЗПРА В РАБОТНИЧЕСКАТА ПАРТИЯ
Димитър Димитров
Част
ІІІ

Първоначално ние не мислехме да говорим-тук по същината на работата, по въпроса дали статиите на Сакъзов в „Общо дело" съдържат някакви истина или не. Но изглежда, че в конгреса така или иначе ще се завърже препирня около възгледите на Сакъзов — при разискването било по организацията, било по печа­та, или по земеделския и еснафския съюзи. Ето защо ние ще при­ведем накратко някои съображения, които не ни позволяват да смятаме тези възгледи за съвсем безосновни. Разбира се читателят не трябва да държи Сакъзов ни най-малко отговорен за тези съображения, произтичащи от нашето собствено разбиране.
„Социал-демокрацията — казва Кауцки — е партия на борещия се класово съзнателен пролетариат; но тя не е само това; тя е същевременно и партия на социалното развитие; тя има за цел развитието на целия обществен организъм през сегашния негов капиталистически стадий към една по-висока форма"*.
И по-долу: „В социал-демокрацията целта и движението са свързани в едно, те не трябва да се делят едно от друго, но когато целта и движението дойдат в противоречие едно с друго, тогава последното трябва да отстъпи, с други думи: социалното развитие стои по-високо от интересите на пролетариата и социалдемокрацията не може да защитава пролетарски интереси, които пречат на социалното развитие."**
Тези думи имат дълбока поука за нас и да извлекат от тях всички последици за дейността нашата партия в България — ето една задача за нашите водители по-благодарна от ровенето за грешки и противоречия.
Може да има спор дали по пътя на законодателни реформи може да се мине от капиталистическата обществена наредба към социалистическата, дали кога да е няма да стане нужда от една внезапна катастрофа. Но малцина биха спорили за това, че великото преобразуване не може да се извърши, преди още в днешното общество да са се създали в достатъчен размер органите, които ще поемат общественото производство, и преди работническата класа да е придобила нужното възпитание и опит да ръководи обществото.
Заради това крайната цел от нещо неподвижно, което ще се достигне изведнъж с един преврат, в практиката на социалдемократическите партии се преобразува в едно постоянно движение напред, което постепенно реализира крайната цел, всеки момент от което има следния смисъл: да се тласне обществото към по-висок стадии, към форма с по-висока производителност, с възможно най-голямо участие на широките народни маси в ползуването на плодовете на тази производителност.
Пита се какво поведение ще имаме ние в България като пролетарска партия и партия на социалното развитие след като се знае, че нашата страна не страда от капитализъм, а обратно — от липса на капитализъм, когато се знае, че пролетариатът у нас е представен в обществения живот от около 500 работници, организирани в работническата партия и около 150 работници, организирани в синдикати?
Капитализмът се представлява у нас като едно желано стъпало на социалното развитие — през него трябва да се мине към по-високата форма на обществен живот, която е наша крайна цел. Капиталистическото развитие в различни страни се извършва различно. В една страна то се ръководи от една всемогъща буржоазия; в друга — от една буржоазия, спъвана на всяка крачка от остатъците на феодалния режим; в трети — от една всесилна бюрокрация, която, като доведе страната до съсипия и потърси парични средства, се принуждава да направи някои отстъпки в развитието, за да запази поне още малко време своето господство; в четвърта от една силна демокрация, която се грижи преди всичко да запази своя народ от деградиране, та не оставя на буржоазията да разполага безконтролно с неговите сили.
Тези различни пътища на икономическо развитие зависят специално от историческите условия на всяка страна. Но за теоретиците на социалното развитие и за нас като партия на това развитие всички тези различни пътища не засягат еднакво крайната цел и нейния постоянен смисъл — възможно по-висока производителност на труда и възможно по-пълно участие на трудовия народ в ползуването на плодовете на тази производителност.
Наистина една всесилна буржоазия по-скоро би заместила старите начини на производство с нови, по-скоро би пролетаризирала населението, но това би станало със страшни конвулсии, това би деградирало твърде много нравствено и умствено трудовия на­род и би допринесло за израждането на расата. Като се вземе предвид алчността на натрупващата буржоазия, като се вземе предвид, че моралните чувства имат незначително влияние върху икономическите отношения — тези резултати са очевидни. Когато периодът на първобитното натрупване отдавна е преминал, понякога буржоазията може да прояви хуманност в своето законодателство, но в едно общество с ниска култура всесилието на буржоазията е проклятие за трудовия народ. Който желае факти в полза на това твърдение, нека прочете XXVIII глава от I том на „Капитала" на Маркс за английското законодателство против експроприираните от края на XV до началото на нашия век.
Имало е социалисти, които са били привърженици на такъв род развитие — колкото по-зле толкова по-добре. Колкото по-скоро се пролетаризира трудовия народ, толкова по-голяма става армията на социализма, толкова по-скоро ще дойде социалната революция. Но днес такива мнения се срещат все по-рядко и в социалната демокрация речите нямат никаква репутация. Днес много по-разумно изглежда мнението, че бързото икономическо развитие, купено с деградиране на народа по същина не означава развитие на обществото. Нали обществото е организъм? Нали трябва да има съответност в развитието на всички негови органи? Ако неговата икономика се развива, а неговата психология остава назад, то няма ли това да доведе до изгубване на равновесието и до всякакви беди?
Остатъци от феодализъм в нашата страна няма и в това отношение развитието има свободен път, та и типът на развитие при пречки от феодални остатъци не ни интересува тук.
Когато една силна бюрокрация ръководи икономическото раз­витие, то тя не върши това нито в полза на целия народ, нито напълно в полза на самата буржоазия. Тя се занимава с това развитие само по неволя — когато народът е вече изсмукан и няма какво да се вземе от него, та трябва да се отхрани нова гъска за скубане, — буржоазията. При този тип на развитие се повтарят същите ужаси, каквито и при всесилието на буржоазията. Даже тук тези ужаси са по-големи, защото развитието водено от бюрокрацията, става много по-бавно, неправилно и безсистемно, та не докарва и онези малки възмездия, които воденото от буржоазията развитие може да даде. Спомнете си въстанията в Италия през последните години като резултат от такъв тип на развитие.
Ние, партията на социалното развитие в България, в полза на какъв тип развитие ще приложим сили?
Ще оставим ли бюрокрацията да ръководи нашето развитие, да притиска и да държи в невежество народа ни? Или — придържайки се към лозунга „колкото по~зле, толкова по-добре" — ще потърсим начин да еманципираме нашата буржоазия от опекунството на бюрокрацията, ще и помогнем да придобие пълна власт и да се разпорежда безконтролно със силите на нашия народ? Или, най-после, ние ще скръстим ръце и ще чакаме населението да се пролетаризира, та успоредно с това да го организираме — деградирано и съсипано, каквото ни го праща буржоазията, като обявим, че сме равнодушни към начина, по който се извършва развитието, и се задоволим десетки години да стоим с 500, 1000 или 2000 организирани работници, докато развитието докара повече?
Ако ние няма да направим нито едното, нито второто, нито третото, то ни остава едничкия път: да действуваме за създаването на всички благоприятни условия за капиталистическото развитие на нашата страна, като в същото време организираме обществена съпротива срещу експлоататорските и съсипителни стремежи на буржоазията или на обединените буржоазия и бюрокрация.
Макар това да е желателно за всеки народолюбец, пак трябва да се проучи дали това желание не е утопично, блага мечта. Ето защо се поражда въпроса: има ли у нас елементи за такова противодействие? Този въпрос означава: има ли у нас демокрация и може ли тя, организирана по известен начин да поведе общественото развитие, като се стреми винаги да използува резултатите му, колкото е възможно по-пълно за широките народни маси? Ако би намерила съгласно своя дух такова съпротивление, социалдемократическата партия би излъчила от своите среди много сили, способни да работят в тази посока. „Интелигенцията", част от която е организирана в учителския съюз, също е способна да извърши много в тази посока. И синдикалните работници бяха допринесли нещо — макар и да са още твърде малко.
Но къде е армията, с която ще се извърши победата? Колкото и очевидни да са предимствата на демократическия тип на раз­витие нашият позив към народа може да заглъхне като в пустиня.
Тук достигаме до въпроса за надеждите, които могат да се възлагат на селяните и занаятчиите.
Селяните и занаятчиите, като съсловия, които западат естествено са най—склонни да се борят за демократично управление, при което те да могат да кажат напълно думата си за своя поминък и с чиято помощ те ще ограничават постепенно привилегиите на бюрокрацията и буржоазията, като допускат такива привилегии само доколкото те са необходими за развитието.
И в този смисъл един земеделски или занаятчийски съюз, който издига високо исканията на селяни и занаятчии и разпространява сред тях убеждение, че тези искания не могат да се прокарат без съответна демократическа преуредба на държавното управление — такъв съюз е голямо благо за страната ни, защото чрез него се увеличават няколко пъти силата на демократическите течения.
Но тук се изпречва страхът от тяхното реакционерство и консерватизъм. Няма ли те да поискат да върнат колелото на историята, когато добият сила в държавата? Да речем, че поискат да го направят. Какво ще произлезе, като се имат предвид условията, в които е поставена нашата страна? Какво може да произле­зе от задържането на развитието, ако не изтощение и нови беди? Ако имаха пълна свобода да направят своя реакционен опит, се­ляните и занаятчиите скоро биха се убедили, че това никак не е в полза на трудовия народ; че икономическата политика, спасителна за нашата страна днес, е буржоазната икономическа политика; че те не бива да използуват своята сила, за да пречат на реализирането на тази политика, а само за да ограничат вредните последици от нея за работния народ. Разоряващите се заради новите поминъци, които буржоазията носи, селяни и занаятчии, ще се помирят с това, че на буржоазията се пада лъвската част от плодовете на развитието и ще се задоволят да насочат своята сила срещу понижаващите тенденции на развитието.
И колкото повече просвета се вмъква в тази среда, колкото по-ясно се изтъкне в земеделския и еснафския съюз, че прокарването на реакционни искания няма да донесе полза, а вреда на населението, колкото по-силни станат тези съюзи и прокарат по-нашироко казаната мисъл, толкова по-неоснователен става страхът от "обръщане колелото на историята". И работниците бяха реакционери: горяха фабриките, искаха ограничаване броя на учениците, искаха да попречат на влизането в тяхната страна на работници от чужди страни и пр. Сега за реакционерство на работниците и дума не става. Живеейки в големи градове, работниците наистина имат по-широк умствен кръгозор. Но и за дребните селяни и занаятчии не е недостъпна мисълта за напразното вървене срещу развитието. По този проблем могат да се изкажат всички наши другари, които са агитирали по селата.
Остава песента, че селяните и занаятчиите не са еднородна маса, че едни се качвали, други слизали и затова не могло да се образува селско-занаятчийска помощна армия за демократични реформи. А нима работниците са еднородна маса? Селяните и занаятчиите вероятно не могат да създадат такива силни организации, каквито са работническите, но все пак и между тях има една маса, която енергично би защитавала интересите си, \малко или много еднакви\, при разумно упътване — те нямат „иници­атива", но са сила.
Следователно ние не виждаме опасност за „историческото колело" от силата на селяните и занаятчиите. Ние мислим, че при умело ръководене тази сила може да се използува с успех срещу всевластието на буржоазията и бюрокрацията. Каквото повече се опита тя да направи, ще бъде в нейна вреда.
До тук става дума за политическото съпротивление на демокрацията срещу експлоататорските тенденции. Независимо от него селяните и занаятчиите могат да си организират и друго, ако можем да го наречем икономическо — като си основат всевъзможни асоциации за кредит, за общо купуване и продаване и пр., и си осигурят част от изгодите на едрото производство.
Но няма ли това съпротивление да накара буржоазията да си скрие парите, да се откаже от развиване на производството? Разбира се, че политиците, които ще реализират това съпротивление, трябва да знаят мярка: те дори ще се принудят да оставят много привилегии на буржоазията, за да я привличат към този или онзи клон на народното производство. Работниците винаги знаят мярка, когато искат увеличение на заплатите. Те гледат с това да не се намалят печалбите на господаря до там, че да разпусне производството.
След това, сравнителното благосъстояние,- което докарват демократическото управление и споменатите асоциации на селяни и занаятчии, няма ли да остави буржоазията без работници да направи капиталистическото производство невъзможно. Наистина, упоритостта на селяните да не отиват във фабриките може да забави капиталистическото производство, но затова пък буржоазията пак, в зависимост от мерките на демократичните политици, може да се принуди чрез тази упоритост да направи пролетарското положение по-изгодно от това на селяните и занаятчиите. Тогава селяните и занаятчията, като напуска своето производство, отива във фабриката не като деградирало същество, без човешко достойнство, а като свободен и горд гражданин, възпитан в демокрацията, който сменя едно обществено положение с друго, по-изгодно за него. Тогава той ще продължава своето съпротивление в друга форма и ще започне по друг начин борба за социално развитие.
За да организира съпротивлението на работниците социалната демокрация действува по принцип и за това ние не говорим за това съпротивление отделно.
Да се разкрият подробно условията и възможностите на такова съпротивление, означава да се разкрият широките задачи на демокрацията. Социалната демокрация може да признае тези задачи и да ги посочи; не е необходимо тя да се нагърбва със всичките, въпреки че ако стане нужда трябва да го направи. В интелигентските среди има мнозина, които нямат наклонност към социализма, но биха се заловили с ентусиазъм да работят за тези задачи. Това ще бъдат наши помощници в истинския смисъл на думата. Занаятчийския и земеделския съюзи, разумно упътени, съ­що могат да станат силни лостове на демокрацията.
Ние пак ще изпълняваме своето и ще бдим за социалното развитие. С буржоазията за развитие на капиталистическото производство, със селяни и занаятчии за демокрацията и за ограничаване апетитите на буржоазията.
Ние не можем да предпочетем бързо развитие на капитализма без демокрация, пред по-бавното негово развитие при демокрация. Ние не искаме да лишим селяните от избирателно право, защото могат да гласуват за мерки, посочени срещу развитието. Швейцарските социалисти ще бъдат ли против референдума, защото чрез него селяните могат да отхвърлят добрите и напредничави закони. Нашата програма и досегашната ни дейност са ни дали верния отговор: През демокрация та към социализма. Остава ни или да продължаваме да ръководим духовно занаятчии и селяни за запазване и разширяване на демократичното управление, или да оставим реформаторите на Рачо Петров* да ограничат това управление за дълги години, та като се усили истинска­та демократична армия — пролетариата, да започнем отново борба за тяхното извоюване. Това трябва да имаме пред вид днес. Когато са на власт единствените партии, които се кичеха с някакъв демократизъм, ние сме единственият страж на демокрацията и ако не поемем задачите, които тя ни възлага, ще извършим едно престъпление пред историята. Как именно ще се изрази тази намеса на нашата партия в българския живот, това е втори въпрос. Главното- е да се признае тя за необходима и да се изследва дали приведените съображения са що-годе основателни. Практическите изводи от тези съображения ще се направят лесно. Но най-напред те трябва да бъдат обсъдени и признати за основателни в нашата партия.

* „Земледелческа политика на социалната демокрация", пр. Я.Сакъзов, стр. 37. (бел. авт.) — издадена в София през 1900 г. (бел. състав.)
** Там, стр. 38, 39 (бел. авт..)

 

Брошурата беше написана, когато се получи брой 20 от „Общо дело". Отговорът на Съкъзов прави излишни много пасажи от нея.

Шумен, м. юли 1901 г.

 

 

 
Текуща информация

Предстоящи събития

Социалдемократите за

Материали за дискусия

Пресцентър - съобщения

Избори

Избори

Избори 2015 - 2017

Партньорство

БСДС

СДА

Синдикати

Неправителствени организации

История

Историческо наследство

Вестник

Вътрешно-партиен бюлетин "Позиция

Вашето мнение

Ако желаете да изкажете вашето мнение направете го от тук.

Търсене

Тук можете да извършите търсене на материали по зададени от Вас ключови думи.

Предизборен клип на БСДП

Copyright www.bsdp.bg. All right resivet.
Темплейти