КОГАТО ПЛАЩАМЕ ЗА СИГУРНОСТ, ТРЯБВА ДА ЗНАЕМ С КАКВО

Под егидата на Социалдемократическия форум на 19.03.2008 г. в залата на БТА се проведе дискусия на тема “Права и сигурност – новите рискове”. Водещ бе омбудсманът г- н Гиньо Ганев. Проблемът бе Директива 2006/24/ЕО на Европейския парламент и на Съвета на Европа от 15.03.2006 г. за запазване данни, създадени или обработени във връзка с предоставянето на обществено достъпни електронни съобщителни услуги и нейното транспониране в българското законодателство, посредством Наредба № 40 на МВР от 07.01.2008 г. ( ДВ бр. 9/28.01.2008 г.). Въпросната директива от Брюксел се появява на бял свят след атентатите в Лондонското метро и има за цел да подобри условията, при които органите по сигурността могат да водят борба с тероризма. Като всеки подобен акт на ЕС тя трябва да намери място в нормативната уредба на държавите членки на съюза. Очевидно обстоятелствата за появяване на споменатата директива са благопристойни и едва ли налагат дебат, ако..... Ако не засягаха широк кръг от права на личността, гарантирани в Европейската харта за правата на човека и в конституциите на държавите членки на ЕС.
В общи линии единият от въпросите, който възниква веднага е дали умните глави в Брюксел са си свършили съвестно работата или просто са си измили ръцете във връзка с конкретен повод на един глобален проблем – тероризма. Фактът, че до момента разпоредбите на Директива 2006/24/ЕО са въведени в законодателствата на само 7 държави и веднага са атакувани по съдебен ред в много от тях, като Ирландия и Германия, накланя везните към втория извод. Все пак нам е трудно днес да влияем мощно върху брюкселската бюрокрация, освен като редом с другите граждани на Европа обърнем по-сериозно внимание кому и как гласуваме доверие да изпратим в Европейския парламент.
Думата е за другата част на проблема – начина за транспониране на евродирективите и у нас, предвид спецификите на обществените процеси в България. Обикновено с изразът: ”Така наредиха от Брюксел!”, нашите чиновниците очакват да настъпи същото страхопочитание, каквото на времето имаше към повелите от Москва. Вярно е, че като членове на една общност трябва да се съобразяваме с правилата в нея, но едва ли е правилно зад този параван да се крият всякакви появили се недоносчета или амбиции на местни политически фактори. Все пак незнанието на мнозина в нашето общество, що е то директива и що регламент, не бива да става основание да се приемат безкритично нормативни актове, заедно със стиловите и правописни грешки на превода. Не трябва да се забравят и националните особености на среда, върху която ще се прилагат съответните норми, още повече ако някой реши да ги тълкува разширително.
А случаят с Наредба № 40 на МВР с дългото и сложно название “За категориите данни и реда, по който се съхраняват и предоставят от предприятията, предоставящи обществени електронни съобщителни мрежи и/или услуги за нуждите на националната сигурност и за разкриване на престъпления” е именно такъв. Още на пръв поглед се набива различието, сменящо сериозно обхвата на нормативния акт. Докато в евродирективата се говори за прилагането й при “сериозни” престъпления, адекватни на нашите “тежки”, в нашата наредба към потенциалните престъпници се включват всички. Гаранцията, обаче за защита на правата на гражданите, определена в чл. 34 на Конституцията на Република България е категорична по отношение на свободата и тайната на кореспонденцията, както и за това, че единственото изключение може да се прави при наличие на тежко престъпление със съгласието на съдебната власт. Опитите да се използва аргумента, че нормите на актове по международни договори, по които България е страна, имат предимство пред националното законодателство звучат фалшиво, защото този принцип, заложен в Конституцията се отнася до законите, а не до отмяна на нейните текстове, утвърждаващи правата на хората у нас. Още по-чиннопоклоннически звучи следващото твърдение:”Ами тя нашата Конституция е стара и сега от ЕС и без това искат да я коригираме.”
Че Наредбата № 40 на МВР куца от всякъде и може лесно да бъде атакувана пред Административния съд е ясно и на нейните създатели, които като единствена гаранция за защита правата на личността са оставили личната честна дума на служащите във ведомството. По този повод на дискусията г-н Гиньо Ганев се пошегува, че в България хората имат доверие в институциите, но нямат доверие на хората работещи в тях. От тук възниква и вторият важен проблем на нормативният акт. Него творците му отхвърлят с твърдението:”Дори да успеете да отмените създаденото от нас, на негово място ще трябва да се създаде нещо не по-различно, защото е нужно така или иначе да ограничите личните свободи”. В това съждение има доза истина, но тя е далеч от пълната. Няма съвършен нормативен акт, независимо дали е на ниво закон или подзаконова разпоредба. Все пак законът изисква изслушването на различни мнения, докато подзаконовите актове се строят от управляващите в даден момент, а те управниците, обикновено са заразени от болестта за вечност и несменяемост. Наличието на гаранции, че въпросната директива няма да стане основа за безконтролна или целенасочена търговия с информация, в нашата наредба отсъстват. Не, че масивите от данни сега ги няма и тепърва ще се формират, но днес съществува субект, към когото можеш да отправиш иск в случай на действия, довели до нарушаване на правата на конкретната личност. В бъдеще този субект нито ще знае кой защо и кога е ползвал съхраняваната от него частна информация, нито дали се е възползвал неправомерно от нея. Възможността за спекулиране с информация, особено относно фирмените тайни е на лице. В края на краищата е известно, че у нас в сегашно време не е толкова важно в общественото пространство да представиш истината. Достатъчно е за целите на смазването само да компилираш факти с измислици и всичко само ще се нареди. Пък за после влиза в сила поговорката: ”Бития си е бит, а...”
Защо би рекъл някой толкова шум за личната свобода, нима не трябва да помагаме с всички средства на хората, които се борят новата язва на съвременния свят – тероризмът? И точно тук излиза на преден план питането: ”А не е ли далечната цел на тероризма именно насаждането на несигурност и вражда в обществото и не помагат ли мерките срещу него всъщност на тази кардинална цел?” Нима всички тоталитарни режими през ХХ-ти век не бяха наложени в името на идеите за добруване на мнозинството и борбата с пороците на обществото, отъждествявани с едни или други негови представители. После докопалите се до властта яхнаха сънародниците си и използвайки постиженията на техниката ги държаха в страх и подчинение десетилетия. Какъв би бил ефекта в наши дни, когато в глобалния свят на дневен ред е възможността за тотална манипулация, на общественото мнение, което техническите средства позволяват. Не трябва да се забравя и факта, че определени законови норми действат по един начин в общества с демократични традиции и имат съвършено друг ефект там, където преходът към гражданско общество е още незрял. Самият случай у нас с “дребното” разширяване на понятията, което сменя генерално смисъла, говори за незабравените прийоми от миналото. Затова дискусията за опазване на трудно отвоюваната свобода на личността и нейното възможно ограничаване в името на сигурността е нужна. А що се отнася до мерките предприети от управляващите за контрол над тези процеси, то те не могат да се оправдават генерално с формалните ни задължения като членове на един съюз. Защото е известно, че и пътя към ада е бил постлан само с добри намерения.

20.03.2008 г.
Йордан Нихризов
Председател на БСДП