ПО СЛЕДИТЕ НА ИЗГУБЕНИТЕ МИЛИОНИ

ЛИБИЙСКАТА КЛОПКА

След потвърдените смъртни присъди срещу българските медицински сестри и организираните широки протестни акции, името на Либия е почти ежедневно в ефира или по страниците на печатните издания на нашите медии. Даже официалното наименование на държавата Социалистическа народна либийска арабска джамахирия /СНЛАД/ вече не звучи в ухото на българина толкова екзотично. Той днес е напълно наясно, че в африканската страна, в която от десетилетия изпращаме на гурбет специалисти е не само източник на по-добри доходи за тях, а и държава, управлявана от диктаторски режим начело с лидер с ексцентрични политически наклонности – полковник Муамар Кадафи. Последният години се движи по ръба на бръснача, често определян като фигура подкрепяща тероризма, но благодарение на петролните богатства на своята страна, винаги намиращ снизходително разбиране у един или друг могъщ световен фактор.

На дневен ред у нас са обвиненията за бездействие към управлявалите родните дела по време на ареста на сестрите ( 1999 г.) , но положението на арестуваните не се измени съществено нито от последвалата “тиха дипломация” на Сакскобургготски – Паси, нито с дружеската визита на президента Първанов в Джамахирията. Истината е, че този, който води играта и обръща правилата в движение е несменяемият и строго охраняван лидер на арабската държава – Муамар Кадафи. Той очевидно обича да печели от подобни ситуации и знае как да ескалира претенциите си. Помага му факта, че между България и Либия има стари икономически връзки, а от годините на братските отношения комунистическия режим завеща несъбираемите дългове на Либия към нашата страна. Кадафи помни как е получавал благословия и подкрепа и затова не се колебае не само да не връща, а и да иска повече. Просто към това, което трябва да махнем с ръка и да отпишем като потънало в либийските пясъци, хитрият диктатор иска да се ангажираме да прибавим още. За породилото подобни ответни”братски” чувства днес никой не говори, поради което е необходимо да отворим пак прашасалите решения на комунистическия режим, класирани сега под заглавието “Архивни единици”. В тях са щедростта и загубите. Вината, естествено, управляващите в момента България смятат за окончателно заметена.

На 01.09.1969 г. младият либийски офицер Муамар Кадафи оглавява преврат свалил от власт крал Идрис. В страната от 02.03.1977 г. се установява особена форма на републиканско управление, синтезирано в арабската дума “джамахирия” (държава на масите). Какво е това знае само Кадафи, който го разяснява на непросветените в своята “Зелена книга”. Освен по нея страната се управлява и по основите на ислямското право (шериат).

Провъзгласил Либия за “същинска социалистическа държава”, Кадафи насочва на 02.12.1979 г. масите към американското посолство в Триполи.. Година по-късно на 06.05.1981 г. новият американски президент Роналд Рейгън обвинява либийското правителство в подпомагане на международния тероризъм и през март 1982 г. САЩ налагат ембарго върху вноса на либийски нефт.

Зад ислямският социалист Кадафи застава естествено СССР. Разнообразни помощи потичат към африканската страна. Не случайно западни коментатори тогава се шегуват, че на либийски войник се падали по 13 пушки.

По същото време в съседната държава Чад отново се разгаря избухналата през 1966 г. гражданска война между арабския север и негърския юг. Либия пряко се замесва в конфликта. Кадафи се обръща за помощ към управляващия България комунистически режим. Така се появява докладната записка от.1983 г. на министъра на външната търговия Христо Христов, в която четем:

“Другари, по време на посещението на ръководителя на първосептемврийската революция в Социалистическа народна либийска арабска джамахирия в нашата страна през м. януари т. г. по покана на генералния секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет др. Тодор Живков освен другите въпроси бе разисквано и по-нататъшното разширяване на военно-икономическото сътрудничество. В тази връзка от либийска страна като задължително условие за подписване на съответния документ се настояваше нашата страна да предостави безвъзмездна помощ чрез СНЛАД на Република Чад.

За изпълнени на договореностите по време на преговорите моля да бъде дадено съгласие за следното:

1. Да се отпусне безвъзмездна помощ чрез СНЛАД на Република Чад в размер на 1550 х. щатски долара включително транспортните разходи съгласно приложението.

2. Министерството на народната отбрана и ДСО “Металхим” да предоставят имуществото за експедиция в щатна опаковка в срок съгласуван с Министерството на външната търговия.

3. Министерството на външната търговия и ДТП “Кинтекс” да достави имуществото до либийско пристанище.”

Искането трябва да е било толкова прекомерно, след като ген.Семерджиев, в онова време зам.министър на отбраната и началник на Генералния щаб на БНА, подписва становище на 11.021983 г.:”Министерството на народната отбрана не е съгласно да се дава безвъзмездна помощ от наличностите на БНА – (автомати, картечници, ръчни противотанкови гранатомети и патрони), тъй като това ще доведе до разкомплектоване на бойни части”.

На 13.01.1984 г. Гриша Филипов – председател на Министерския съвет на НРБ внася доклад №П – 03-15 в Политбюро на ЦК на БКП. В него е написано:

“Другари, по време на посещението на члена на Командния съвет на Социалистическа народна арабска либийска Джамахирия у нас в края на м. Декември 1983 година бяха проведени преговори и подписан протокол за по-нататъшно сътрудничество между Народна република България и Социалистическа народна арабска либийска Джамахирия. Значително място при тези разговори бе отделено на разширението на военно-икономическото сътрудничество в областта на доставките на специално имущество, ремонта на различните видове бойна техника, изграждането на комплектни обекти на отбранителната им промишленост, оказване на техническа помощ и обучение на кадри у нас.

При ограничения пазар за износ на специално имущество и други услуги и намалената понастоящем платежоспособност на страните, с които работим считам, че бихме могли да потвърдим принципната договореност доставките и услугите да се извършат с петгодишен кредит, като изплащането е ежегодно по 20% от стойността на изнесената продукция и извършените услуги и започва от годината на доставката.

Износът на въоръжение, бойна техника, боеприпаси и ремонтни услуги е ефективен. По съгласуваните досегашни контрактни цени по износа за 1984 г. на база себестойност се осигурява средно около 140 % ефективност.

При равни други условия посочената ефективност позволява с погашенията до края на 1990 година да се покрият разходите, включени в себестойността на целия износ по проекто-спогодбата – един милиард щатски долара.

Ефективността на останалите дейности позволява с постъпилите суми по кредита в рамките на срока на погашение да се покрият направените разходи.

Очертава се общият обем от износ на специално имущество, ремонтни услуги и инженерингова дейност и обучение на кадри у нас и зад граница да възлезе на около 1400-1500 млн.щ. дол.

Министерството на външната търговия и съответните органи проведоха предварителни разговори с либийска военно-икономическа делегация за съгласуване обемите по видове дейности, срокове за доставка и основните принципи на спогодбата, която предстои да се подпише между двете правителства.”

Следва проект за Решение:

“1. Дава съгласие да се предостави кредит на Социалистическа народна арабска либийска Джамахирия за:

- изграждане производствени мощности на ключ за отбранителната промишленост на Социалистическа народна арабска либийска Джамахирия;

- доставка на въоръжение, боеприпаси, бойна техника и друго имущество;

- техническа помощ и обучение на кадри;

- доставка на резервни части, текущи ремонти, поддържане и основни ремонти на авиационна, военноморска ракетна и друга техника.

Общият обем на доставките и други дейности да възлезе на около 1600млн.щ.дол., за периода 1985-1990 година като за 1985 година да бъде 100 млн.щ.дол., о за останалите години – средно по 300млн.щ.дол.

..................................................................................................................................

Кредитната част да възлезе по години както следва:

1985 г. 80 млн.щ.дол. 1986 г. 300 млн. щ. дол. 1987 г. 460 млн.щ. дол.

1988 г. 560 - “ - 1989 г. 600 - “ - 1990 г. 600 - “ -.

1991 г. 360 - “ - 1992 г. 180 - “ - 1993 г. 60 - “ –

Посочената кредитна част да послужи като база за начисляване на лихвата, която да бъде около 5% годишно”

В приложението към спогодбата освен комплектни обекти до ключ се включва списък от 108 позиции военна техника, всичко, което произвежда родния военно промишлен комплекс, при това в значителни количества, от 100 хиляди автомата “Калашников”, през 600 хиляди реактивни снаряди до 1200 хиляди противотанкови мини. На либийската страна остава да специфицира количествата по позиции в рамките на посочените суми по години.

С решение “Б” №8 от 08.02.1984 г. Политбюро на ЦК на БКП дава зелена светлина на предложението на др.Гриша Филипов. На 08.04.1984 г. кредитната спогодба между България и Либия е сключена.

В началото на 1985 г. министър-председателят Гриша Филипов предприема посещение в Нигерия, Замбия, Либия и Малта. Ето какво е отбелязано в поверителната “Справка за посещението в Социалистическа народна либийска арабска джамахирия”:

“Посещението се осъществи от 30.І. до 2.ІІ.1985 г.То се оказа навременно и целесъобразно както от гледна точка на двустранните отношения, така и международен аспект на отношенията на Либия със социалистическата общност.

То се проведе в сложна за либийското ръководство международна и вътрешно-политическа обстановка. В условията на непрекъснатия политически, икономически и финансов натиск на империализма и преди всичко на САЩ, сложна обстановка в Близкия изток и Африка, външно-политическа изолация на режима, активирането на подкрепяната от реакционни сили вътрешна и външна опозиция, трудните вътрешноикономически проблеми и други....

..............................................................................................................................

На всички срещи пролича големия авторитет, с който се ползва нашата страна сред либийското ръководство, изключителното уважение към др. Тодор Живков и високо признание на неговия международен авторитет и опит на държавен и политически ръководител. Това особено ясно бе подчертано от полк. Кадафи. Той изключително радушна прие посланието на др. Живков, като изрази своите чувства и нетърпението си по-скоро да се срещне с него.”

Следва описание на икономическите проблеми на страната и предвижданите съвместни проекти, но най-интересния пасаж се намира в изводите на изготвената на 13.02.1985 г. Справка:

“Необходимо е цялата ни по-нататъшна дейност да бъде насочена към укрепване и разширяване на тези позиции, към засилване на доверието на либийското ръководство към нашата страна. Това ще съдейства за стабилизиране на режима на Кадафи и закрепването му на определени антиимпериалистически позиции. То ще помогне за проваляне плановете на международната реакция и на социнтерна за отклоняване Либия от сегашния и курс.”

Как ли ще погледнат днешните социалисти, наследници на БКП, на тези насоки от преди 20 години. Та БСП не само води близо три петилетки борба, но и хвърли разнообразни, включително финансови усилия, за да стане част от “международната реакция и социнтерна”. “O, tempora, o mores!” ( О, времена, о нрави!) бе възкликнал на времето Марк Тулий Цицерон. Само, че днешният “социалист” би махнал просто с ръка:”Тоя другар не от нашите и бизнес с него нямам. Какво ми го навирате в носа с неговите сентенции? Стига сте ровили в това минало!”

Докладът на Гриша Филипов е приет с протокол “А” №198 на заседанието на Политбюро на ЦК на БКП от 21.ІІ.1985 г. “Присъстват другарите: Тодор Живков, Гриша Филипов, Добри Джуров, Йордан Йотов, Милко Балев, Огнян Дойнов, Пенчо Кубадински, Петър Младенов, Станко Тодоров, Тодор Божинов, Чудомир Александров, Андрей Луканов, Георги Атанасов, Георги Йорданов, Димитър Стоянов, Станиш Бонев, Стоян Караджов, Димитър Станишев, Стоян Михайлов, Васил Цанов, Кирил Зарев и Емил Христов. Присъстват и другарите Петър Танчев и Никола Тодориев.” Изреждаме поменика от комунистически величия в челото на протокола, за да не се забрави кои са хората разполагали щедро със средствата на България, тъй като за част от тях вече са изградени удобни легенди, а “признателните потомци” взеха да им издигат паметници.

Преди финала на историята за българо-либийската дружба основана на социалистическата подкрепа и финансови инжекции трябва да отбележим, че Джамахирията, за разлика от други разноцветни братя, обслужва сравнително редовно своя дълг. Обслужва го до сакралната 1991 г., когато верните другари от гореизредения списък един по един слизат от политическата сцена. Просто другарят Кадафи е разбрал, че може да си спести остатъка, а днес очевидно вярва, че има и път да прибави нещо към него. Така идва ред на докладът на зам.министър Даниела Бобева от 09.051997 г. до тогавашния министър-председател Стефан Софиянски. След заглавието на сектора “Либия” в него четем:

“Структурата на дълга се формира по следните основни направления:

1. Държавен кредит – главница 21,9 млн.щ. дол., лихви 29,2 млн. щ. дол. Или всичко 51,1 млн. щ. долара.

2. Вземания на български инженерингови компании 306,62 млн. щ .дол.

3. Либийски задължения не подлежащи на трансфер в местна валута 6,5 млн. либ. динара.

4. Смесени дружества:

а/ КОМЕЕ – дължи към Енергоимпекс като контрагент 365,61 хил. либ. динара в конвертируема валута и 821,8 хил. либ динара в местна валута.

б/ЛИБУТКО - смесена българо-либийска компания за автомобилни превози. През 1994 г. е започнала процедура по ликвидация. Либийската страна иска 30% от вземанията да се признаят за несъбираеми, както и включване в пасивите на лихвите по кредита.”

Освен по смесените дружества съществени промени от онзи момент едва ли са настъпили. Просто следващите редове от доклада внасят известна светлина защо:”През 1986 г. е постигната договореност задълженията за извършваната от български фирми инженерингова дейност да бъдат погасявани с нефт, като договорената квота е 40 хил. барела дневно. Без официално обяснение либийската страна едностранно намалява доставките наполовина, а от месец септември 1991 г. ги преустановява окончателно.”

После в доклада на Бобева следва поредица от специфики на отношенията, които затрудняват дейността по събиране на вземанията като се тръгне от едноличния режим на Кадафи, мине се през санкциите на ООН от онова време и се стигне до подкрепата на България за резолюцията по кризата “Локърби”. Наред с ясните има и полуясни причини като “опити на частни лица от наша и либийска страна да съдействат за решаване на проблема срещу комисионна” и “ официалното становище на либийското ръководство от 1991 г. против предоговаряне на дълга”.

Днес режима на Кадафи е същият, за отпадането на санкциите България съдейства, кризата “Локърби” вече е решена, но нейният финал либийският лидер се опитва да свърже със съдбата на българските медицински сестри. Определено личи, че полковникът отдавна е имал собствени виждания за решаване на въпросите по дълга, поради което към предложението той да се структурира като фонд за лечение на болните от спин деца вече щедро се предлага плащане на кръвнина и даже освобождаване на осъдения за тероризъм либийски гражданин по въпросния процес “Локърби”.

Да, поведението на либийското ръководство е в разрез с хуманните норми и се опитва да превърне една трагедия в сделка, но сега ли забелязваме тези негови особености. Днешните управляващи по куп причини нямат сметка да ровят в онова, което техните предшественици са изградили в поведението на либийския диктаторски режим с помощи и кредити в трудни години. По-лесно е това време да се забрави и от случая с медиците да се търси вина в една посока, а с нея и съмнителни политически дивиденти. Дали хитрият либийски полковник преживял серия атентати ще се трогне от международния натиск или ще продължи търговията с човешки съдби едва ли някой може да предвиди. Народът казва, че веднъж пуснали тарля под одъра, той се качва на него. Документите сочат, че поне две десетилетия към либийския лидер отношението на нашите бивши тоталитарни управници са били все в тази посока. Затова сега сме зависими от благоволението на Кадафи, при това с два проблема – животът на медицинските сестри и икономическия – дълга, който Либия има към България. Полковникът ни предлага мълчаливо да отпишем втория и да си платим за решаването на първия. Къде е справедливостта и къде изгниха плодовете на довчерашната дружба? Оставайки с надеждата, че всичко в края на краищата ще намери своето положително решение не сме ли на път да се сблъскаме с друга сентенция на великия римлянин Цицерон :”O, fallacem hominum spem!” ( О, измамна човешка надежда!)?Защо ли? Защото в исторически план защитавайки дори своето право често сме плащали дълговете на множество управници, открили поле за “братската си обич” не там, където е сочел националният интерес на България.