ЧЕСТИТО ЕВРОПЕЙЦИ !
ЩЕ ПОДГРЯВАМЕ ЛИ ОТНОВО ВЯРАТА В УТРЕШНИЯ ДЕН ?
(публикувано във в “Седем” бр.3 24-30 януари 2007 г. под заглавие “Кой подгрява вярата в щастливото утре?”)

С фойерверки и фанфари, с празнични възгласи и тостове бе посрещната Новата 2007 г. Часовникът на очакването на огромното за страната събитие – приемането на България като пълноправен член на Европейския съюз отброи последните секунди. Мечтата на хиляди хора се сбъдна. Усилията на много политици от последното десетилетие вече са реалност. Родината ни, заедно със съседна Румъния станаха 26-тата и 27 –та държава на обединена Европа.
Безспорно успехът е голям като се има предвид отправната точка, от която тръгнахме и лъкатушния друм на прехода към пазарна икономика и гражданско общество, по който поехме. До 1989 г. България бе бяло петно на картата за жителите на Свободния свят. Тя бе нейде там, част от лагера зад “желязната завеса”, верен и предан съратник на Съветския съюз, и доколкото се чуваше нещо за нея, то бе свързано с мистериозното убийство на писателя-дисидент Георги Марков, атентата срещу папа Йоан-Павел ІІ или с “Голямата екскурзия” организирана за жителите и от турски произход.
За 15 години почти като по заклинанието на комунистическия лидер Г. Димитров, България направи толкова, колкото тоталитарният червен режим не и бе разрешил да свърши за половин век. Страната стана член на “клуба на богатите”, но за съжаление най-бедния, а българинът може да се кичи с правата на еврогражданите, макар орязани му за известен период с предупреждение да бъде поставен под карантина, ако не мери правилно крачките.
Най-много шампанско проляха за случая управляващите. Те бяха облени от лъчите на прожекторите усмихнати и ръкостискащи се и по отколешна българска традиция в техните редици на преден план стояха тези, които не само отричаха до скоро поетия път, но и активно се противопоставяха на процесите на евроатлантическа интеграция ” Нищо ново под слънцето”- би казал познавачът на родната история. Преди близо век и половина, когато България се появява отново на световната политическа карта като независима държава малцина от комитите, доживяли свободата, за която са отивали на смърт са включени в новото управление. Там се наместват онези, които са ги заклеймявали като хайрсъзи, но които от сътрудничеството с турската управа са спастрили достатъчно количество жълтици за новото време. Така в началото на 20 – ти век поборниците, изпаднали в немилост, са писали прошения за пенсия и дребни грошове, а онези от Камарата /Парламента/, за които колаборацията с османската власт не е била напълно чужда до Руско-турската война 1977-1978 г. са ги отхвърляли с ядовити реплики и обвинения в бандитизъм. Какво да се прави, съдба? А когато колелото се върти няма Господ, който да забрани на всеки да развива възгледите си.
Да, днес България е сред редиците на проспериращата европейска общност. И някак на заден план остава въпросът:”А защо присъединявайки се по жизнен стандарт заехме в ЕС последното място и сме с пъти зад други държави, бивши ”съветски лагерници”?” Ако някой се опита да отговори на въпроса с обективни аргументи не може да не забележи, че страната ни имаше особено объркан и неравен път на прехода, който дава основание на определени среди да твърдят, че сме първият нереформиран посткомунистически сурогат, добрал се до зоната под синия флаг с 12-те златни звезди. Бившата комунистическа партия БКП не бе нито разформирована, нито реформирана, а просто преименувана, тя стана опора на наследниците на някогашната номенклатура и гордо управлява страната, разтърсвана от противоречия на вътрешни лобита, но единна по кардиналния въпрос – властта. Старите силови тайни служби на комунистическия режим нито бяха заличени, нито осветени. Зарити дълбоко в бизнеса те излъчваха новите “герои на капиталистическия труд” и определяха посоката на развитие на социалните, етнически, културни и дори морални проблеми.
Държавата ни осъмна след промените през 1989 г. с огромен външен дълг и изнесени чрез задгранични дружества, банки и куфарчета активи. Вътре се вееха байраци, подскачаше се по митинги, редяха се гладни стачки и бдения, а вън по офшорни дружества и “смесени” компании се строеше новата номенклатура, която трябваше да се втурне в действие, след краха на утопията на червените шамани от старата гвардия за преход от китайски тип. Тръгнали напред стигнахме дъното и дори продължихме да копаем надолу. Икономиката катастрофира през зимата на 1996-1997 г., но творците на трагедията успяха за четири години да убедят обществото, че всички са маскари и то зачака в робско умиление месията. Той, божият син, за разлика от Исус, бе докаран с царственост точно по еврейския канон, поради което навярно, не бе разпънат, а венцехвален и почитан от половин България. Илюзията трая миг или по-точно 800 дни, а прогледналите не успяха да извадят от очите си лошите стъкълца от счупеното огледало и станаха благодатна почва за пропаганда на омразата и лесните екстремистки решения.
За радост новият месия запази посоката на поетия след трудния завой друм към ЕС и НАТО. В този ход обаче на преден план изпъкнаха старите недостатъци на системата на социалистическо съревнование – петилетката в съкратени срокове. Преговарящите с еврочиновниците приемаха всичко или почти всичко с верноподаническо съгласие, а в страната витаеше пълна мъгла за това, което ще настъпи след деня на “голямата радост”.
Изразът:”Така иска Брюксел!”- стана универсално оправдание даже за най-невероятния золум. И ето дойде Денят. Дойде без два реактора от АЕЦ “Козлодуй” и с нови акцизни ставки, но пък с обещания за също тъй нови комплекти розови очила. Не, разбира се, не трябва да заболяваме от черногледство и да не виждаме хубавото. Защото наистина е прекрасно да запалиш колата и да стигнеш за няколко часа от София до Солун без бюрократични спънки, когато преди 18 години си можел да се добереш едва до Петрич и то само с открит лист след седмично проучване в МВР.
Да, тезата :”Свободата, Санчо, е велико нещо!”, на героя на Сервантес, Дон Кихот никой не може да подмине. И все пак впервайки поглед в бъдещето въпросът :”Защо вятърните мелници започват да приличат на мнозина на зли великани?”, излиза на дневен ред. Вече стана ясно, че договорената квота за производство на захар е едва 1/6 от това, което изкарват на пазара родните заводи, че селскостопанските производители могат да разчитат на европарите след изпълнение на задължителни за тях високи условия, че много от нароилите се като гъби след дъжд фирми в бранша за преработка на месо и мляко не отговарят на еврокритериите, че за получаване на средства от структурните фондове са нужни проекти, които липсват и т.н. Дори традиционните любители на домашната ракия разбраха как благата течност от селския казан се подгрява с лют акциз.
Естествено икономическите трудности ще доведат до фалити на дребни производители и раждането на желаната широка средна класа, с която ще се бележи успешния край на прехода няма да е твърде скоро.Е, полушеговито можем да вметнем, че поне за гарантиране на вземанията на работниците от фалирали работодатели предвидливо с наше , на БСДП и на КНСБ, съдействие в законодателството на страната има изработено европейско решение.
С две думи в бъдеще ще става все по-ясно, че включването в ЕС не е като да те осинови богат чичко, а е включване в общност с конкурентна борба, в която е нужно да се отстояват националните интереси. Разсейването на мъглата от красиви фрази ще роди неминуемо евроскептицизъм, особено у любителите на лесни и бързи решения. Това ще е резултатът от недостатъчната подготвеност, с която страната влезе в един особен процес, процес на интеграция, в условията на засилена конкуренция.
Отговорът на това кога ще стигнем водещите в ЕС зависи до голяма степен от идеите и насоките на бъдещото управление. Защото никой от управляващите сега не иска да се разисква темата, как след като подхвърляхме наскоро на комшиите от Румъния, с поза на благодетели, сапун и цигари, днес останахме зад гърба им, а нивото на бивши съветски републики е цел, за която са ни нужни години. Може би разковничето се крие във факта, че докато другите градяха гражданско общество, ние с хитрост в мрак разчиствахме поле за новата олигархия.
Ще победи ли тази балканска хитрост, ще бъдем ли пак нечий троянски кон или нечии верни слуги бъдещето ще покаже. Едно е ясно, ако пак години подгряват в нас вярата в утрешния ден, а усещаме, че тъпчем на едно място в калта, пътят напред ще е стръмен и труден. Тогава пак родния фолклор ще роди поредния анекдот като за онзи социалистически труженик, гдето хвърлил кирката, метнал с ръка и благословил по нашенски светлото бъдеще.

18.01.2007 г. Йордан Нихризов
Председател на БСДП