ВОТЪТ НА НЕДОВЕРИЕ НА ПРАВИТЕЛСТВОТО, ПОИСКАН ОТ "КОАЛИЦИЯ ЗА БЪЛГАРИЯ", ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ПОЛИТОЛОГА

В началото трябва да се направи уточнение, че настоящият анализ няма претенцията да анализира как се осъществява социалната политика на правителството; всъщност интереса на политологичното търсене е насочен към риториката и действията, с които това се екстраполира като проблем в публичното пространство. Онова, което ни прави "впечатлителни" като зрители на политическия театър е колизията на интереси, борещи се за влияние политически манипулации, а не на последно място и зрелището като политическа игра, което ни устройват съзряващите родни политици. Не винаги онова, което усилено се афишира, е най-съществено и интересно при анализа на процесите, затова се започва с уговорката, че погледа преднамерено е насочен към по-автентични реалности. Претенцията е в това, субективно да се подберат образи, които са определящи, структуриращи политическата действителност, но тук те пребиват единствено в модуса си на тълкувания, начин да се осмисли една чисто натрапена фактичност.
Вотът на недоверие се определи в публичното пространство като вот на идентификацията; така беше разбран от политици, политолози и обикновени наблюдатели. Това естествено е само видимост, зад която успешно бихме могли да търсим едни по-автентични мотиви, а те не са кой знае колко трудни за забелязване.
Коалиция за България изпитва необходимостта да изпъкне на политическата сцена като основен опозиционен субект в парламента. За да стане това, най-напред е необходимо да бъде елиминирана всяка дясна алтернативна опозиция - най-малкото чрез извеждането на преден план на раздвоението в десните сили и умишленото им противопоставяне една на друга. Последното естествено цели да ги дискредитира - групата около Надежда Михайлова е поставена пред наложителен идентификационен избор: между подкрепа на мнозинството (което я превръща в съучастник на "безотговорността" на управляващите) и подкрепа на вота внесен от Коалиция за България (което показва склонността на парламентарната група за компромис с десните си убеждения). В колебанието между тези две възможности обаче е поставен един много по-съществен избор - този за съизмеримостта и политическото кореспондиране с новия опонент ОДС, защото това изисква новото преструктуриране в парламента.
Вотът поставя сериозно под въпрос що за политически субект е формацията на СДС и има ли тя ясна различеност на фона на останалите дясноцентристки партии. Друг въпрос е и защо двама депутати от парламентарната група не се съгласиха с официалната позиция и гласуваха "за" вота. Станалото в СДС може ясно да се определи като криза на идентификацията, защото изборът на Надежда Михайлова е всъщност отказ от самоопределение и поставя бъдещето на партията в едно уравнение от много неизвестни.
Стратегията на КБ относно ОДС на Екатерина Михайлова е също предизвикателство към готовността за компромисни решения и като такава тя се оказа неуспешна - вота е заигравка с принципите на формацията доколко е готова да жертва категоричната си антикомунистическа насоченост. Позицията на ОДС свидетелства за готовността на всяка цена да защити дясното като алтернативна на КБ опозиция, въпреки че взетото решение принципно не се съгласува с противоборството с лявата партия. Така парламентарната група на ОДС приглушава своята идейната несъвместимост с КБ, за да заяви реално (а не с отказ от позиция) несъгласието си с политиката на управляващото мнозинство. Групата народни представители от десните сили, гласуващи против правителството, по-адекватно от своите също десни опоненти защитават своите партийни интереси, тъй като не трябва да се забравя, че критиката е насочена срещу НДСВ. Десните формации като цяло релативизират своята идентичност - едни от тях привиждат управляващото мнозинство като свой основен враг, а други не изневеряват на нетърпимостта към лявата партия. В настоящия момент такова противопоставяне между ляво и дясно води до извличане на дивиденти от страна на мнозинството - идентификация от такъв порядък индиректно подпомага и установява по-малко политически опоненти на управляващите.
Другата ясно откроима цел на внесения от КБ вот на недоверие е желанието да се обсеби лявото политическо пространство и да се постави партията като единствената възможна лява алтернатива - в случая като самото олицетворение на социалната политика в България. Това е сериозна задача и разбираемо търсена от нея поради необходимостта от консолидация с постоянно убягващите фракции "отляво" като тези около Георги Анастасов и Николай Камов. В тази тенденция прозира тоталитарния уклон да се всеобемат всякакви различни и едва различими "монади", които гравитират около КБ и поради липсата на политическа тежест са в опасност да бъдат погълнати и обезличени от големия коалиционен партньор.
С оглед на казаното може да се направи извода, че КБ има важна за нея "вътрешнопарламентарна задача" - да предизвика смут и разцепление в дясното пространство, така че вота индиректно да потвърди това и да изложи на показ всички неясноти около настоящето на синята идея. Резонният въпрос от страна на наблюдателите на тази политическа игра е като как се явява дясното и има ли то стабилност въобще. Десните сили са делегитимирани като утвърдена опозиция и е любопитно кой как се ситуира като дясна перспектива на управлението на НДСВ. Така вота е препотвърждаване на процесите на разпад на дясното и неговото дискредитиране като такова, което резултира в самопредставянето на КБ като втора по влияние политическа сила в настоящото народно събрание.

Случилото се е, естествено, изместване на фокуса, защото онова, което се поставя в центъра на общественото внимание непременно говори за някакъв комплекс - идея за някакъв недостатък, който влияе върху поведението на лявата политическа сила, който е екстраполация на невъзможността да се контролира разрушителното влияние на някои събития върху самата партия. Фактът, че чрез този вот на недоверие КБ подава своята заявка за легитимация като основна опозиционна сила, показва желание за овладяване на неблагоприятната ситуация около петролния скандал. Политическите действия на партията не са нищо друго освен израз на осъзнаването за нейната лична дискредитираност. В стратегия от типа "атаката е най-добрата защита" Коалиция за България привижда възможност за собственото си спасение, без сериозно да отчита факта, че набързо скалъпената мотировка за вота показва единствено невъзможността на социалистическа партия и нейната мнима реформираност да формулира новаторски дискурс, който е наистина продуктивен в съвременната политическа действителност.
Тезата, че лявата идея демонстрира идеологическа изчерпаност, се доказва от самосебе си още при първи прочит на изложените пред мнозинството упреци и претенции. Или най-малкото изглежда неадекватна на съвременния проект за една държава, която не от скоро е приела либерално-демократични ценности, които тя е готова да приеме. Според Коалиция за България доминиране е възможно само на нечии руини и това става не според собствени заслуги и на основание изключителността на своите политически аргументи. Социалната ангажираност не е приоритет само на социалистически формации - изглежда така, защото само в социалистическото общество се осъществява пряк контрол от страна на държавата над социалната сфера, докато в демократичните общества последната е зависима от икономическите мерки на правителството, намира се под въздействието им, в този смисъл само индиректно контролирана от него.
Когато се говори за неадекватността на лявото политическо говорене относно мотивите на вота се има предвид не само липсата на съвременни решения, привидяни в онези до болка познати демодирани марксистки уклони - такава е обществената претенция, която изисква от столетницата съизмерими с новите менталности политически идеи. Социалистическата партия е в състояние да генерира единствено оценъчни изказвания и морални упреци - например "трудът в България създава инвалиди и убива", а това определено не е същинското в политическата риторика. В това е кризата лявото, криза на идеологическото осмисляне на съвременността. Не ценността на социалната държава е в криза, а липсата на реални решения за нейното осъществяване. В този ред на мисли трябва да се отбележи, че е напълно валидно демонстрираното от страна на всички политически сили несъгласие с политиката на НДСВ, и то има своите основания в невъзможността на изпълнителната власт да се справи със социално наболели проблеми. За съжаление същото е белязано с безсилието и остава само в рамките на политическия фарс и демагогия. Така да се каже, критикуването не е конструктивно и не дава конкретни политически резултати - поне засега.
Упрек за неангажираността на едно либерално-демократично управление със социалната сфера е оправдан от страна на една лява партия, но по-основния проблем е, че той не може да бъде разрешен дори и най-вече от нея. Всяко нещо в съвременния глобализиран свят е превърнато в стока по простата причина, че всичко е подчинено на разпределението на капитали и свързаните с тях интереси, както в глобален, така и в национален мащаб и колкото по-скоро стратезите на социалистическата партия разберат това, толкова по-адекватно ще се вписват в съвремения дискурс, в който икономическото определя политическото .
Дали това е едно идеалното състояние на обществата е без значение, защото историческите процеси са зависими в минимална степен откъм въздействие и е разумно да се възприемат по необходимост. Ето защо упреци от типа "здравето е превърнато в стока" говорят за ретроградна изостаналост, най-малкото не съответстват на заявената от левицата готовност да се реформира и участва във възприетите от страната ни западни модели и ценности. Една социално насочена партийна програма безспорно е нужна и необходима в демократичната държава, особено ако последната има претенцията да минава за социална. Но тя трябва да бъде адекватно синхронизирана и преорентирана към принципите на свободния пазар, така че да генерира решения, произтичащи и възможни за реализация именно в условията на този свободен пазар.
Не социалната идея е ретроградна, а отказа тя да се ситуира в една изменена действителност, да бъде динамична и развиваща се успоредно с необходимостите на бързо развиващият се съвременен проект. В такава неадекватност неизбежно е уличена лява формация, тъй като с афиширането на такъв присъщ само на нея приоритет, същата се самодискредитира и показва без да иска собствените си неуспехи във формулирането на политически решения.
В този смисъл Коалиция за България показва модела на контраполитиката, чиято съдържателност не надхвърля желанието за бързо домогване до властта. Като критика на настоящото управление, тя няма нужната идейна подплътеност и не се осъществява в подобаващи средства, които успешно биха развенчали "царския" мит за добро управление и справяне със социалните изисквания. Друг е въпроса дали изобщо е необходима намеса за разобличаване на "вродената" импотентост на излъченото от НДСВ правителство . Несъстоятелността на вота не е в полза на изложените аргументи на управляващото мнозинство. Левицата се дискредитира именно със самоафишираното й безсилие да бъде сериозен опонент на НДСВ - очакванията към една социалистическа партия са насочени към генерирането на най-адекватна за възгледите й социално ангажирана програма, а вместо това на безотговорността беше противопоставено само доброто намерение.
Останалите въпросителни около вота се въртят около няколко предизвикващи недоумение факти, като например това, че КБ всъщност участва в правителството и излъчва свои кадри в управлението и затова не е логично да има претенции срещу изпълнителната власт, на която самата тя е съучастник. Проблематично е противопоставяне, което не отчита или по-скоро не се съобразява факта, че настоящия президент е излъчен като социален именно от партията, обявяваща вот срещу социална неангажираност. Това поставя под въпрос признаването на компетенцията на президента да влияе на един благоприятен социален климат в страната, въпреки ограничените му правомощия. Резонен е въпроса дали според левицата президента стои "извън" всяко активното участие срещу безотговорната политика на правителството.
С оглед на казаното, вота на недоверие, разглеждан като част от политическата стратегия на КБ, може да се разтълкува като израз на един особен тип рационалност, която изисква по-нататъчно уточняване. Решим ли да разгледаме въпросния политически акт сам по себе си, изолирано и само на основата на своята вътрешна съдържателност, то неговата смислова изпълненост сякаш ни убягва. Ако вота на левицата беше "съдържателно рационален" по същността си, той би имал гарантирана самостоятелност и тежест в политическата обстановка. Тъй като обаче това очевидно не е така - вотът е израз на самата смислова несамодостатъчност - значимостта му като политическо действие трябва да се търси в зависимостта и стратегическата обвързаност с други, необходими за установяването на политическата идея, действия. Стана ясно от реакциите в парламента, че неговата цел съвсем не е сериозна атака срещу правителството, и затова той препраща интереса на политическия наблюдател в търсене на взаимовръзката му с ред от събития, а именно - кореспонденцията с един своеобразен континиум. Така като единичен акт, разглеждан сам по себе си, вота на левицата ни се явява обезличен, безперспективен. Онова, което ни се внушава с него е, че препраща към определена цел и само благодарение на нея може да се мисли "битието на политическата идея". Казано с думи прости, за да бъде социалистическата партия опозиция, която активно участва в правенето на една по-справедлива социална политика, ако това е наистина нейната цел, а не просто спечелване на властта, то трябва да има продължение. Този вот не е на очакваната висота на една политическа ангажираност.
Тук се твърди, че посоката в осмислянето му минава през рационалност от различен порядък, която е всъщност е в основата на всяка политика. Когато едно поведение, особено политическо, е организирано по такъв начи, че продуцираното от него конкретно действие изпълнява единствено и само функционална роля, т.е служи за постигането на определена цел, то е "функционално рационално". Такова действие е лишено от стойност само по себе си, защото убягва неговото реално съдържание - съдържанието идва от кореспонденцията с целия "ансамбъл". Такова действие се легитимира само в собствената си положеност в целия комплекс и няма самостойно значение. Би било наивно да се мисли, че вота като такъв има наистина за цел да уязви управляващите със своите несериозни упреци относно възприетата политика; по-трезво е да се отчете липсващата съдържателност, а разликата между съдържателна и функционална рационалност помага при нейното осмисляне. Това пре-обяснява по сравнително задоволителен начин всяка изпразнена от съдържание реалност, която изкуствено се утвърждава от страна на политическите партии и лидери.
Всичко това влече след себе си много важни следствия: вота на недоверие като демократична процедура на опозиционно участие в политическите процеси е еманация на парламентарната активност и по дефиниция той изисква нещо повече от оценъчни определения; като такъв е заявка за активно участие, а реалността на последния вот в Народното събрание е липса на такова и затова е изпразнен от съдържание. С вота на недоверие изпъква и кризата на активното "правене" на политика, с което опозицията се задоволява и обезличава себе си. Ставаме свидетели на една от онези исторически ситуации, при които се игнорира значението на действително политическо присъствие. Това се случва само чрез задължителните за политическия живот знаци, които ни натрапват липси и които изместват с реалността си автентичността.

Димитрина Димитрова