НЕЗАБРАВИМИТЕ НАШИ ПРЕДШЕСТВЕНИЦИ

АТАНАС МОСКОВ

Навършиха се на 28.01.2005 г. десет години от кончината на патриарха на съвременната социалдемокрация д-р Атанас Москов. Години след смъртта му опитите за обсебване на неговото идейно наследство се редуват с периоди на забвение. Изразявайки своя дълбок поклон към цялостното му творчество, ние ще продължим да поместваме написаното от него, за да е ясно колко актуално звучи той и днес.

Д-р Атанас Москов пред в-к “Свободен народ”, бр.50 от 1992 г.

“Нещастие за сегашната българска държава е, че през своята не много повече от век независимост е живяла все в борба за народовластие и за законност. Най-напред борба с трима монарси, противници на Търновската конституция, узурпатори на цялата власт, а след тях 45 години борба с комунистическата диктатура. През целия този разнолик период на борби израснаха множества достойни мъже народници, политици и държавници, с които българщината може високогласно да се гордее. Но се развива, уви, и един особено устойчив и прилепчив вид морален вирус, вирусът на първичното до користолюбие властолюбие. Някои социолози считат, че тоя вирус е нещо природно внедрено в човека и в животното и че борбата с него, обуздаването му, е въпрос на духовно издигане, на осъзнаване. В подкрепа на тая борба идва не по-малко природната вродена необходимост от солидаристично човешко общество, следователно борбата за надмощие се решава от степента, в която човек достига в развитието си към върховенството на разума, съвестта и морала му като обществено същество.
Комунистите ни завещаха една форма на много нападателен и силно заразителен вирус. Това може да обясни защо се оказа, че за много кратко време той се избухливо прояви в носителите му, мъже и жени, израснали “под шапката” на комунистическата власт и които в междувремието и междувластието на прехода при смяна на обществения строй заприщят без задръжка, със своя силен взлом на неморалност хода на държавата ни към патриотична, народолюбива солидарност при истинска конституционна парламентарна демократична република.
За всичко това те носят и ще носят поименна или безименна отговорност пред поколенията, пред историята на българщината.
Можем обаче и трябва да сме уверени, че въпреки тежките поражения от петвековното робство и всичко, което е станало след него, не е поразено в българската душевност най-съществено: степските волност и свобода. С тях е основана отвъд Дунав българската държава. Те правят българите солидарни срещу злото, за да израсне племето в Народ.
Ако някой неразумно гледа към българския трон, нека вземе за пример поведението на Ото Хабсбургски, а налудничавите низходящи на някогашни владетели. Нека знае, че българинът от след Освобождението е противник не само на чуждокръвните претенденти. Той не търпи и своите, когато попрекланят във властването.”