В България често плачат за и от единни фронтове


Вече няколко месеца дискусиите за предизборните коалиции, които се очаква да се явят на бъдещите парламентарни избори, текат с пълна сила. Обикновено субектите се разделят на две, в ляво и в дясно, и след това започват догадките за възможни и невъзможни групирания. Малцина са, обаче онези, които повдигат въпроса за принципите на бъдещото сътрудничество, а те са особено важни за трайността и действията на една коалиция. Тези елементи като че ли остават вън и от вниманието на избирателите, но на практика се отразяват съществено както върху пътя, който страната поема, така и върху техните бъдещи съдби.
Бегъл поглед в миналото показва, че желанието за единение сред политическите сили у нас често се крепи на идеята за оцеляване или за противодействие на силния на деня. Така изборите или се превръщат в референдуми “за” или “против” дадени радикални намерения, или пък са последвани от силови действия, за които е търсена постфактум “единната народна подкрепа”. По същество идеята за обединение, която остава болна рана в разпокъсаната българска нация, след Първата световна война се трансформира в противоборство на единни фронтове, за които нашенецът е ратувал и от които след това често се е разочаровал и дори е страдал. Редки са случаите на искрено партньорство за сметка на тези, при които водеща е конюктурата или желанието на определена политическа сила да обезличи и ликвидира съюзниците си в името на своя партиен възход.
През 1923 г. воденият от Ал.Стамболийски БЗНС печели убедително изборите за 20-то ОНС и то “след една безогледна агитация”, както отбелязват някои историци. От 245 депутати – 212 са земеделци, 16 са комунисти, 15 са на Конституционния блок (демократи, народняци, радикали и прогресисти) и двама са социалдемократи. Пълното мнозинство не гарантира дълго и безоблачно управление. Недоволните се групират около “Народния сговор” и на 09.06.1923 г. следва първия от поредицата преврати в България през 20-ти век.
Понятието “единен фронт” въвеждат комунистите, които в есента на 1923 г. търсят подкрепата на т.нар. леви земеделци, за да изпълнят поръченията на Коминтерна и да установят в страна болшевишки тип управление. Резултатът от противоборството се свърза преди всичко с годините на безогледен политически терор, от който изхода уж е намерен “со кротце, со благо” през 1926 г. с управлението на Демократичния сговор начело с Андрей Ляпчев.
През 1931 г. срещу сговора се изправя коалиция на съюзените демократи, земеделци, либерали и радикали и печели. Скоро, обаче, съюзниците тръгват един срещу друг и поредният преврат в името на “единението на нацията” не закъснява. Завзел властта на 19.05.1934 г., Кимон Георгиев ликвидира старата политическа система (звучи познато), а заедно с това забранява политическите партии. Така през 1934 г. се нахвърлят контурите на онова, което ще последва след 1944 г. – възможността демократичните принципи да бъдат пожертвани в името на други уж по-висши цели.
Единният фронт, който поема управлението след 09.09.1944 г. се зове “отечествен”, но много скоро става ясно, че доминиращата в него комунистическа партия просто ще го ползва като прикритие за утвърждаване на своите властнически амбиции. Опитът на земеделския водач Никола Петков и социалдемократа Коста Лулчев, сформирали обединената опозиция, е по-скоро саможертва в името на демократичните принципи срещу надигащата се комунистическа диктатура. Известният сталинист – външният министър на СССР Вишински ще го оцени с презрение: “Историята ще мине покрай тези хора и ще върви по своя път”. Борбата между двете коалиции – обединената опозиция и т.нар.”Отечествен фронт” е неравностойна и въпреки трагичния й завършек партиите на Никола Петков и Коста Лулчев възкръсват след 45 години тоталитарно управление като БЗНС “Никола Петков” и БСДП. Що се отнася до ОФ – той се превръща в параван на парадната демокрация на “реалния социализъм” от съветски тип и ставайки ненужен, тихо поема към политическите гробища.
След падането на Берлинската стена партията с главно “П” – БКП остава самотна срещу набързо сформираната демократична коалиция от стари партии с нови ръководители и дисидентски образования. Въпреки огромния подтик за промяна преименуваната в БСП комунистическа партия печели, а нововъзникналият Съюз на демократичните сили (СДС) се разцепва. Причината – принципът, който трябва да обедини различните, се оказва твърде неустойчив. Партиите, считащи себе си за гръбнака на коалицията СДС – БСДП и БЗНС “Н.Петков” пробват на изборите през 1991 г. собствен път. Заедно с БЗНС(единен) и коалицията СДС-либерали те остават под изборния праг от 4 процента. Преструктурираната коалиция СДС печели народната подкрепа, инициирайки себе си като движение, опряно на т.нар “сина идея” – абстрактно понятие, в което мнозина от привържениците влагат различно съдържание. Срещу нея се изправя червената коалиция на БСП, сбрана по максимата: “Вижте, че и ние имаме партньори, не е важно какви, стига да правят това, което им кажем”.
Победата с малко не се оказва завинаги, а за твърде кратко. На следващите избори през 1994 г. СДС воюва предизборно по-скоро с бившите си съратници от коалициите “Народен съюз”, “Нов избор” и “ДАР”, отколкото със структурираното от БСП обединение под името “Демократична левица”. БСП залага на разочарованието от прехода и с лустросаната със земеделци и еколози формация печели своеобразния референдум, опряна на носталгията.
Грешката си избирателите разбират твърде бързо. Само след две години срещу икономическата катастрофа и нейните носители се изправя коалицията Обединени демократични сили (ОДС). В последвалите избори, решителни бъдещето на страната, БСП запазва, макар и трансформирана, формулата демократична левица, а ДПС използва коалиционния подход, за да докаже, че не е само етническа партия.
Управлението на ОДС е първото, продължило пълен мандат, ала и натрупало всички негативи от желанието за бърза промяна. Въпреки, че част от субектите – БЗНС и ВМРО напускат в края на мандата, ОДС посреща следващия избор през 2001 г. в почти пълен състав: СДС, Народен съюз (БЗНС-НС, ДП), БСДП и НДПС. Въпросът, поставен пред обществото на поредния избор, обаче, вече е друг – колко бързо ще достигнем до заветния просперитет с най-минимални усилия. Бившият монарх Симеон Сакскобургготски дава най-привлекателната оферта – 800 дни и печели. За формацията на БСП под наименованието вече “Коалиция за България” остава удовлетворението от успешното парцелиране на политическото пространство на “ляво” и “дясно”, от което тя си запазва стратегически едната половина и набутва опонентите си в другата.
Три години след последните парламентарни избори социологическите проучвания сочат огромна преднина на БСП. Тя има възможност да избира кого да съхрани и кого да изхвърли от бъдещия “ляв” фронт. Неизвестно остава защо останалите приемат безропотно натрапената от БСП политическа схема и се стремят да се групират по налагания от нея модел в дясно като не пропускат взаимните удари под кръста помежду си. Може би отговорът се крие и в опита на някои управляващи кръгове да дискредитират и ликвидират напълно политическата система както през 1934 г. Сега, обаче, наследниците на някогашната БКП със самочувствие отговарят на историческите аналогии: “Вярно е, че след 1934 г. идва 1944 г., но ние нямаме време да чакаме цели 10 години”.
Дали въпросът на очаквания бъдещ политически референдум за пътя към просперитета на България ще бъде точно дефиниран и разбран или отново ще има възторзи, последвани от вопли, ще стане ясно много скоро. Защото темата за единството днес е съществена, но дваж по-важна е целта, зад която то ще е формирано.


22.06.2004 г. Елеонора Станоева