БЪЛГАРИЯ ВЕЧЕ Е ПЪЛНОПРАВЕН ЧЛЕН НА НАТО

18.03.2004 г. - 226 народни представители гласуват в подкрепа на ратифицирането на Североатлантическия договор, четирима са против. С този факт се финализират усилията на демократичните сили у нас за включване на страната като пълноправен член на алианса, образуван на 04.04.1949 г. във Вашингтон. На 02.04.2004 г. с тържествени церемонии в София и Брюксел българският трибагреник е издигнат редом до знамената на другите 25 страни-членки. Това е краят на една остра полемика за пътя на гарантиране на националната сигурност, продължила повече от десетилетие, и началото на нов етап от развитието на целите и задачите по нейното реализиране.
Всичко започна с изказването на Соломон Паси - тогава депутат от СДС, от трибуната на VІІ-то ВНС. В онези дни то бе прието като твърде екстравагантен опит да се даде отговор на въпроса: "Как да се разделим с миналото на Варшавския договор?". Дълги години в съзнанието на народа бе набивана идеологемата, че НАТО е агресивен пакт - жандарм на империализма. Силите, които активно преструктурираха по онова време политическата си власт в икономическа, гледаха на подобни идеи като ерес, която пряко заплашва реализацията на бъдещите им планове. Часовникът, обаче неуморимо цъкаше, а хората проглеждаха.

Парламентът определи ратификацията като исторически акт

Още в първите си документи, изготвени през 1990 - 1991 г. БСДП постави въпроса за НАТО. Отначало срамежливо, с уговорката за присъединяване към политическия, но не и към военния съюз, за следване на френската независима политика на президента Шарл Дьо Гол спрямо алианса, ала постепенно становищата по отношение на позицията ставаха все по-ясни и конкретни. В програмата "Националната сигурност на България - наше общо дело", приета на VІ-тата Национална конференция 25-27.03.1994 г., вече се посочва: "България гледа на едно евентуално членство (нейното и на други страни от бившия социалистически блок) в НАТО, съчетано с членство в Европейската система за сигурност, като на още по-висока степен за гаранции на националната й сигурност, както и като нова фаза за укрепването на мира в Европа и света."
На практика изпитанието за социалдемокрацията по въпроса за партньорството и бъдещото членство в НАТО дойде в дните на Косовската криза от пролетта на 1999 г. Тогава БСП и нейните сателити показаха откровената си симпатия към политиката на посткомунистическия режим на Милошевич в Сърбия. По площадите, под развети червени знамена и парадно ляво единство политици скандираха: "НАТО, фашисти, световни терористи!" Към Западна Европа потекоха гневни декларации, в които лидери на социалдемокрацията като Блеър и Шрьодер бяха засипвани с обидни определения.
По това време единствено членовете на БСДП, провели 43-ия Извънреден конгрес в Пловдив, обединени в Българския социалдемократически съюз, подкрепиха евроатлантическата линия. Дори откровеният ни недоброжелател г-н Фридрих Рол, пристигнал в страната тогава, бе принуден да признае пред зам.председателя на БСДС г-н Т.Дечев: "Единственият положителен факт, за който мога да докладвам от България, е позицията на Вашата партия". Но кризата отмина, бившите комунисти надянаха отново маските, а после стана така, че някои от тях се оказаха застъпници на атлантическата ориентация на България и дори сложиха подписите си под присъединителните документи. Ирония на историята и българския преход.
Демократичните сили в България, обединени в коалицията ОДС, въпреки трудностите и бързо променящата се международна обстановка, устояха на своите предизборни обещания и стъпка по стъпка приближаваха страната към целта - членство в НАТО и Европейския съюз. Линията на БСДП също продължи да се развива към засилване на евроатлантическата интеграция. Изготвените и приети на І-ия конгрес на БСДС през ноември 2000 г. тезиси станаха основа на програмата на БСДП, утвърдена на нейния 44-ти конгрес 8-9 юни 2002 г. Приоритетната насока в този основополагащ за партията документ е именно бъдещото развитие на страната като член на евроатлантическите структури.

Гласовете "за" бяха категорично мнозинство. Равнодушни нямаше.

Какво носи пълноправното членство в НАТО за България? На първо място гаранции за националната сигурност на страната, а оттам по-добри условия за развитие на икономиката. Дори обладаните от носталгия по голямата ни социалистическа наборна армия, облечена в шаяка на своите деди, отлично знаеха, че трябва да разчитат в случай на криза на бързата подкрепа на съветските войски. Варшавският договор, обаче, вече е минало. Единственият път е да се търси нова система за колективна сигурност, която може да гарантира позициите на страната ни в размирния район на Балканите и сред променящите се противоречия в днешния свят. Но членството в алианса е свързано и с отговорности, които никой не трябва да подминава. Поговорката за меда и жилото тук важи с пълна сила.
Все пак четирима депутати от Коалиция за България (коалицията на БСП) гласуваха против. Отзвукът на техния вот е далеч по-показателен от скромния протест на петимата антинатовци, издигнали лозунги пред парламента на 18.03.2003 г. Той е показателен за двойнствения характер на една посткомунистическа политика, която се опитва да прави крачка напред, взряла поглед в миналото. Нейните представители са се загнездили дълбоко в устоите на обществото и опрени на икономическата си база, са готови да използват всеки удобен случай за противопоставяне или за разгаряне на страх от най-малката, дори хипотетична опасност. Главната цел е да се забрави, че те и техните другари служиха на чужд режим и сътвориха много от нещастията, за които днес винят други. Нима не започнахме да привикваме с факта, че бившите агенти и доносници на Държавна сигурност гордо се потупват по рамото, а да се говори за извършените от тях безобразия е някак си демоде и даже неприлично. Както е неприлично вече да се попита някой червен бизнесмен: "От къде дойде първият ти милион, другарю капиталист?" Вината обикновено се стоварва върху хората, бавно и упорито преследващи целите, с които трябваше да се ликвидира старото ни незавидно положение на народ от лагера, от социалистическия лагер. Най-вероятно обективната си дума ще каже след години историята, ако изобщо й дадат възможност, защото тя, както твърдят, се пишела от силните на деня.

Посланикът на САЩ г-н Пардю в кулоарите на парламента минути след ратификацията

И така първата голяма крачка по пътя, от който България бе отделена преди половин век, вече е направена. Страната ни е част от едно друго семейство. Прескочихме огромна преграда от миналото и стана ясно, че процесът е необратим. Дано следващите крачки покажат, че заветната цел - силна България в обединена Европа, не е твърде далеч.
Йордан Нихризов